— Какво е това? — Угрижеността й изчезна и в очите й блесна детинско любопитство.
— Ами виж.
Тя разви плата и хвана бялата ситска стрела — ивица пламък и лъскава кост.
— Подарявам ти я.
Тя пребледня и прошепна:
— О, не! Не, Саймън. Не мога.
— Какво значи „не мога“? Разбира се, че можеш. Това е моят подарък за теб. Бинабик каза, че е направена от ситския майстор Виндаомейо много преди времето, което някой от нас може да си представи. Това е единственото, което имам, достойно да бъде подарено на една принцеса, Мириамел, а харесва ли ти, или не, ти си си принцеса.
— Не, Саймън, не! — Тя пъхна стрелата и плата в ръцете му. — Не, Саймън. Това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен, но не мога да я взема. Тя не е просто предмет — тя е обещание на Джирики към теб, залог. Нали сам ми каза. Тя означава твърде много. Ситите не подаряват такива неща без причина.
— Аз също — каза Саймън сърдито. Значи дори това не беше достатъчно хубаво! Вече наистина се ядоса. — Искам да я вземеш.
— Моля те, Саймън. Благодаря ти — не можеш да си представиш, колко много ценя постъпката ти, но не мога да приема този подарък. Просто не мога.
Разстроен, наскърбен, Саймън стисна стрелата. Подаръкът му беше отхвърлен. Беше бесен, направо обезумял.
— Тогава чакай тук — каза той и стана. — Обещай, че няма да мръднеш оттук, докато не се върна — почти изкрещя той.
Тя го погледна неуверено.
— Щом искаш да чакам, Саймън, ще чакам. Много ли ще се бавиш?
— Не. — Той мина през изронената порта и на десетото стъпало вече тичаше.
Когато се върна, Мириамел седеше на същото място. Беше намерила нара, който той пазеше като последна изненада.
— Съжалявам — каза тя, — но бях неспокойна. Обелих го, но още не съм хапнала. — Показа му семенцата, подредени в разцепения плод като скъпоценни камъчета. — Какво носиш?
Саймън измъкна меча си изпод наметалото си — Мириамел го гледаше, изпълнена с опасения — и коленичи пред нея.
— Мириамел… Принцесо… Ще ти дам единственото, което все още притежавам. — Той протегна дръжката на меча към нея, наведе глава и се втренчи в джунглата от трева около коленете си. — Моето служене. Вече съм рицар. Кълна се, че ти си моя господарка и че ще ти служа като твой защитник… ако ме приемеш.
Погледна с крайчеца на окото си, без да вдига глава. На лицето й се бореха чувства, които не можеше да определи.
— О, Саймън! — промълви тя.
— Ако не ме приемаш, или не можеш по някаква причина, която съм твърде глупав да разбера, просто ми кажи. Още можем да бъдем приятели.
Последва дълго мълчание. Саймън гледаше в земята, главата му се въртеше.
— Разбира се — каза тя най-после. — Разбира се, че ще те приема, скъпи Саймън. — Имаше странна клопка в тона й. Тя се засмя някак насила. — Но никога няма да ти простя това.
Той вдигна поглед в паника, за да види дали не се шегува. Устата й беше изкривена в трепереща полуусмивка, но очите й отново бяха затворени. На ресниците й проблясваше нещо като сълзи. Не можеше да се разбере дали е радостна, или тъжна.
— Какво да направя? — попита Мириамел.
— Не съм съвсем наясно. Хвани дръжката и после докосни раменете ми с острието, както направи Джосуа. Кажи: „Ти ще бъдеш моят защитник“.
Тя хвана дръжката, притисна я за миг до страната си, после вдигна меча и последователно докосна раменете му, лявото и дясното.
— Ще бъдеш мой защитник, Саймън — прошепна Мириамел.
— Ще бъда.
Факлите в Дома на раздялата вече бяха почти догорели. Отдавна беше минало времето за вечеря, но никой не беше обелил и дума за ядене.
— Това е третият ден на съвета — каза принц Джосуа. — Всички сме уморени. Моля за вниманието ви само за още няколко минути. — Той уморено разтри челото си.
Исгримнур си помисли, че от всички събрани на принца най-силно му личи напрежението от дългите дни и острите спорове. Докато се опитваше да позволи на всеки честно да каже мнението си, Джосуа се отклоняваше от основната тема — което някогашният господар на Елвритшала изобщо не одобряваше. Принц Джосуа никога нямаше да оцелее в суровата кампания против брат си, ако не станеше по-твърд. Беше понаучил някои неща, откакто се бяха разделили в Наглимунд — пътуването дотук явно беше повлияло на всички, — но херцогът все още не мислеше, че Джосуа е схванал умението да изслушва, без да позволява да му влияят. А без това никой владетел не можеше да оцелее.