Несъгласията бяха много. Тритингите нямаха доверие в твърдостта на хората от Нови Гадринсет и се страхуваха, че те ще станат бреме за скитническите кланове, когато Джосуа премести лагера си в пасищата. На свой ред заселниците не бяха сигурни, че искат да изоставят новия си живот, за да тръгнат неизвестно накъде: чакаха Джосуа първо да завземе някаква територия от брат си или Бенигарис.
Фреозел и Слудиг, който бяха станали командири след смъртта на Деорнот, също бяха на непримирими позиции по въпроса накъде трябва да се отправи принцът. Слудиг беше на страната на своя господар Исгримнур и настояваше да нападнат Набан. Фреозел, както и много други, смяташе, че един поход на юг е отклонение от истинската цел. Той беше еркинландец, а Еркинланд беше не само страната на Джосуа, но и мястото, което беше най-поразено от лошото управление на Елиас. Фреозел беше дал ясно да се разбере, че трябва да тръгнат на запад към другите феоди на Еркинланд, да наберат сили от недоволните поданици на Върховния крал, а после да настъпят към самия Хейхолт.
Исгримнур въздъхна и почеса брадата си. Гореше от желание просто да стане и да каже на всички какво и как трябва да се направи. Дори усещаше, че Джосуа би се зарадвал да свалят бремето на ръководството от плещите му — но такова нещо не биваше да се допуска. Херцогът знаеше, че ако принцът се откаже от ролята си, фракциите ще се разпаднат и всякакъв шанс за организирана съпротива срещу Елиас ще пропадне.
— Сър Камарис — каза изведнъж Джосуа. — Ти не каза нищо. Но ако трябва да отидем към Набан, както настояват Исгримнур и другите, ти ще си нашето знаме. Искам да чуя мнението ти.
Старецът наистина си беше мълчал, макар че Исгримнур не вярваше, че това е поради неодобрение или несъгласие. По-скоро Камарис се беше вслушвал в аргументите като благочестив човек, свидетел на кръчмарска разпра, присъстващ, но все пак отделен, с внимание, съсредоточено върху нещо, което другите не можеха да видят.
— Не мога да ти кажа как е правилно да се постъпи, принц Джосуа. — Откакто бе възвърнал разума си, старецът говореше с някакво вродено достойнство, на моменти дори граничещо с пародиране. Говореше всъщност като Добрия селянин от Книгата на Ейдон. — Това е над възможностите ми, нито пък бих си позволил да се поставя между теб и Бога, който е крайният отговор на всички въпроси. Мога само да ти кажа какво мисля. — Той се наведе напред, вторачен в дългите си пръсти, сплетени на масата пред него като за молитва. — Много от казаното досега е все още неразбираемо за мен — сделката на брат ти с Краля на бурите, който беше само смътна легенда по мое време; ролята, която казваш, че трябва да играят мечовете, в това число и моят Трън — всичко това е извънредно странно, извънредно странно.
— Но аз обичах много моя брат Леобардис и от твоите думи съдя, че е служил честно на Набан през годините, през които бях загубил разума си — по-добре, отколкото бих служил аз, струва ми се — продължи старият рицар. — Той беше човек, създаден да властва над другите. Аз не съм такъв.
— Сина му Бенигарис познавам само като ревящо бебе. Душата ми се къса при мисълта, че някой от дома на баща ми може да е отцеубиец, но не мога да се съмнявам в достоверността на това, което чух. — Той бавно поклати глава, като уморен боен кон. — Не мога да ти кажа да тръгнеш към Набан или към Еркинланд, или накъдето и да е по Божията земя. Но ако решиш да се отправиш към Набан, Джосуа… Тогава да, аз ще яздя пред армията ти. Ако хората ще използват името ми, аз няма да ги спра, въпреки че не намирам това за рицарско: само нашият Изкупител би трябвало да се възхвалява. Но не мога да позволя такъв позор над рода ми да бъде оставен без внимание.
— Така че ако това е отговорът, който очакваш от мен, Джосуа, вече го получи. — Той вдигна ръка, все едно се заклеваше. — Да, ще яздя към Набан. Но бих желал да не се бях връщал тук, за да видя кралството на своя приятел Джон в развалини и моята любима земя Набан под ботуша на моя племенник-убиец. Това е жестоко. — Той отново сведе поглед към масата. — Това е едно от Най-тежките изпитания, които ми изпраща Бог, а аз съм го разочаровал вече безброй пъти.
Думите на стареца като че ли се носеха във въздуха като тамян, като мъгла от объркано съжаление, което изпълваше залата. Никой не дръзна да наруши мълчанието, докато не заговори Джосуа.
— Благодаря ти, сър Камарис. Мисля, че знам какво ти струва да тръгнеш срещу собствените си съотечественици. Боли ме сърцето, че може би ще се наложи да те тласнем към това. — Той огледа осветената от факли зала. — Иска ли още някой да говори, преди да сме свършили?