Мириамел вече наистина се разплака. Трябваше й известно време, докато се овладее.
— Искаш ли нещо?
— Кана вино. Не, мех вино: по-лесно ще е да се скрие. Не ми трябва нищо друго. Нещо, което да накара мрака в мен да съответства на този отвън. — Беше мъчително да слуша смеха му. — И още — да избягаш благополучно. Само това.
Мириамел извърна лице. Не можеше да гледа пребития монах.
— Ужасно съжалявам — каза тя, после бързо мина покрай Ган Итай и се вмъкна в прохода. От разговора й беше прилошало.
Нискито каза нещо на Кадрах, после намести дъската и отново потопи тесния проход в мрак. Тъничкото й тяло се промъкна напред и тя поведе Мириамел обратно към стълбата.
Щом влязоха в каютата, принцесата се разрида безутешно. Ган Итай я гледа разтревожено известно време, после я прегърна с костеливата си ръка.
— Хайде стига, стига — напевно каза тя. — Пак ще бъдеш щастлива.
Мириамел развърза полата си и избърса с подгъва очите и носа си.
— Не, няма да бъда. Нито аз, нито Кадрах. О, Боже, толкова съм самотна! — Разрази се нова буря от ридания.
Ган Итай я прегръщаше; накрая Мириамел спря да плаче.
— Жестоко е да се окове така живо създание. — Гласът на нискито беше напрегнат от нещо като гняв. Мириамел, с глава в скута й, беше твърде измъчена, за да отговори. — Те са оковавали така и Руян Ве, знаеш ли? Бащата на нашия народ, Великия кормчия. Когато е трябвало да поеме корабите и за пореден път да вдигне платна, те го хванали и го оковали във вериги. — Нискито се поклащаше напред-назад. — И после изгорили корабите.
Мириамел изсумтя. Не знаеше за кого говори Ган Итай, а и не я беше грижа.
— Те искаха да бъдем роби, но ние, Тинукеда'я, сме свободен народ. — Гласът на Ган Итай стана напевен, тя редеше тъжна песен. — Те изгориха корабите ни — изгориха големите кораби, каквито никога вече не можахме да построим в тази нова страна, и ни изоставиха безпомощни тук. Казаха, че го направили уж за да ни спасят от Небитието, но това беше лъжа. Те само искаха и ние да споделим с тях заточението им — ние, които нямахме нужда от тях! Океанът — безпределният, вечният, можеше да е наш дом, но те ни взеха корабите и оковаха могъщия Руян. Искаха да им станем слуги. Не е редно да оковеш във вериги човек, който не ти е причинил никакво зло. Не е редно.
Ган Итай продължаваше да държи Мириамел в прегръдките си, да се клатушка и да мърмори за ужасната несправедливост. Слънцето се спусна ниско. Каютата започна да се изпълва със сенки.
Мириамел лежеше в притъмнялата каюта и слушаше тихата песен на Ган Итай. Нискийката беше разтревожена. Мириамел не беше очаквала от нея такива силни чувства, но нещо около пленничеството на Кадрах и сълзите на принцесата бе отприщило у нея горест и гняв.
Кои бяха нискитата все пак? Кадрах ги наричаше Тинукеда'я — Деца на океана, бе казала Ган Итай. Откъде бяха дошли? От някой далечен остров? Кораби на Тъмния океан, бе казала нискийката, от някъде много далече. Дали това беше пътят към света, където всеки копнее да се върне в някое място или време, пътища, отдавна загубени?
Мислите й бяха прекъснати от чукане на вратата.
— Лейди Мария? Будна ли си?
Тя не отговори. Вратата бавно се отвори. Мириамел се наруга наум: трябваше да я залости.
— Лейди Мария? — Гласът на графа беше мек. — Болна ли си? Липсваше ми на вечерята.
Тя разтърка очи, сякаш се събужда от сън.
— Лорд Аспитис? Съжалявам, не се чувствам добре. Ще поговорим утре, ако се оправя.
Той се приближи с котешки стъпки и седна на леглото й. Дългите му пръсти погалиха бузата й.
— Но това е ужасно. Какво те измъчва? Ще кажа на Ган Итай да те види. Тя е изкусна лечителка. Вярвам й много повече, отколкото на всеки знахар или аптекар.
— Благодаря, Аспитис. Много любезно от твоя страна. Сега трябва да поспя. Съжалявам, че съм толкова лоша компания.
Графът явно не бързаше да си отиде. Сега галеше косата й.
— Знаеш ли, лейди, наистина съжалявам за грубите си думи и действия снощи. Започнах много да държа на теб и ме смущава мисълта, че ще си отидеш толкова скоро. В края на краищата ни свързва дълбока любов, нали? — Пръстите му се плъзнаха надолу по шията й и тя настръхна, полазиха я студени тръпки.
— Боя се, че не съм достатъчно добре, за да говоря за такива неща сега, милорд. Но ти прощавам за думите ти, които бяха прибързани и не идваха от сърцето ти. — За миг тя го погледна в лицето, опитваше се да отгатне мислите му. Очите му изглеждаха невинни, но тя си спомни думите на Кадрах и описанието на сборището, на което е бил домакин, и студът се върна и я накара да се разтрепери; тя с всички сили се мъчеше да го прикрие.