Алхимикът се усмихна.
— Да, господарю, няма да те свари неподготвен.
— Сега имам приятели, могъщи приятели. — Ръката на краля падна върху дръжката на Печал. — И се кроят неща, за които Джосуа не е и сънувал, та ако ще да живее с векове. Неща, за които никога няма да се сети, преди да е станало много късно. — Той измъкна меча от ножницата. Петнистото сиво оръжие изглеждаше като живо, като нещо, измъкнато изпод камък против волята си. Когато Елиас го вдигна пред себе си, вятърът повдигна наметалото му и го развя над него като крила. За миг здрачът го превърна в крилато създание, демон от мрачните отминали времена. — Той и всички, които води, ще умрат, Приратес — изсъска кралят. — Те не знаят с кого си имат работа.
Приратес го гледаше малко объркано.
— Брат ти не знае, кралю. Но ти ще му покажеш.
Елиас се обърна и размаха меча на изток. В далечината блясък на светкавица проряза неспокойния мрак.
— Хайде, ела! — извика той. — Елате всички! Има достатъчно смърт и за вас! Никой няма да ми вземе Престола от драконова кост! Никой не може да го вземе!
Сякаш в отговор долетя глух тътен на гръмотевица.
25. Небесният образ
Яздеха от север на черни коне — същества, отгледани в студен мрак, уверено стъпващи в дълбоката нощ, без да се боят от ледения вятър или високопланинските преходи. Ездачите бяха трима — две жени и мъж, всички Деца на облаците, и тяхната смърт вече беше изпята от Безсветлинните, тъй като беше малко вероятно да се върнат някога в Накига. Те бяха Ноктите на Утук'ку.
След като слязоха от Стормспайк, те минаха през развалините на стария град, който се бе казвал Накига, като едва хвърляха поглед към останките от една епоха, когато народът им още бе живял на слънце. През нощта минаха през селата на Черните римъри. Не срещнаха никого — обитателите на тези селища, както и всички смъртни в тази унила страна, знаеха добре, че няма какво да се мотаят навън след здрач.
Тримата вече много нощи прекосяваха Замръзналото блато. Никой не ги забеляза — само хората в редките селища сънуваха кошмари, а и без това студеният вятър бе станал леден. Те яздеха в мълчание и мрак, докато не стигнаха до Наглимунд.
Там спряха да дадат почивка на конете — дори жестоката дисциплина на стормспайкските конюшни не можеше да предотврати умората на живите животни — и да поговорят с онези от своя род, които бяха превърнали изоставения замък на Джосуа в свой дом. Водачката на Ноктите на Утук'ку — макар че беше само първа сред равни — се представи на покрития със саван господар на замъка — един от Червената ръка. Сивият саван преливаше в кехлибареночервено при всяка гънка върху тлеещите останки на това, което някога беше тронът на принц Джосуа. Тя беше почтителна, въпреки че не направи нищо повече от необходимото. Дори за норните, закоравели през дългите векове на леденото си заточение, служителите на Краля на бурите бяха смущаващи. Както и господарят им, те бяха ходили отвъд — бяха опитали Небитието и се бяха върнали; бяха толкова различни от все още живите си братя и сестри, колкото звезда от морска звезда. Норните не обичаха Червеноръките, не харесваха опърлената им пустота — и петимата бяха само дупки в тъканта на реалността, дупки, пълни с омраза — но след като тяхната господарка бе превърнала войната на Инелуки в своя, нямаха друг избор, освен да се кланят пред главните слуги на Краля на бурите.
Тъй като Ноктите бяха опети като мъртви, Хикеда'я от Наглимунд се отнасяха към тях с почтително мълчание и ги настаниха в студена стая далече от всички.
Трите Нокътя не останаха дълго във ветровития замък — тръгнаха към Стайл, през развалините на Да'ай Чикица и после на запад през Алдхеорте, като заобиколиха отдалече Джао е-Тинукай'и — задачата им изискваше секретност. Макар че гората сякаш им се съпротивляваше — пътеките внезапно изчезваха, а дебелите клони бяха толкова преплетени, че светлината на звездите изобщо не проникваше през тях, все пак тримата напредваха неотстъпно на югоизток. Те бяха избраниците на Кралицата на норните и никой и нищо не можеше да ги отклони от целта им.
Най-после стигнаха края на гората. Вече бяха близо до това, което търсеха. Както Инген Джегер преди тях, те бяха слезли от север и носеха смърт за враговете на Утук'ку, но за разлика от ловеца, който беше сразен още първия път, когато вдигна ръка срещу Зида'я, тези трима бяха безсмъртни. Нямаше защо да бързат. Грешки не биваше да има.