Те обърнаха конете си към Сесуад'ра.
— О, Ейдон, камък падна от раменете ми. — Джосуа дълбоко пое дъх. — Чудесно е да тръгнеш най-после.
Исгримнур се усмихна.
— Дори ако не всички са съгласни. Да, хубаво е.
Джосуа и херцогът на Елвритшала бяха спрели конете си край рухналата порта и наблюдаваха гражданите на Нови Гадринсет, които напускаха лагера. Върволицата се виеше надолу по стария ситски път, хората носеха багажа си и подкарваха овцете и кравите — неуправляема армия, която блееше, мучеше, блъскаше се и предизвикваше истински хаос. Някои от заселниците си бяха направили недодялани каруци и ги бяха натоварили с цели грамади багаж.
Джосуа се намръщи.
— Не приличаме на войска, а на пътуващ цирк.
Хотвиг, който тъкмо беше спрял до тях заедно с фолшайъреца Фреозел, се засмя.
— Клановете ни винаги изглеждат така, когато се преместват. Единствената разлика е, че повечето от тези хора са от вашите живеещи сред камъни. Ще свикнеш.
Фреозел критично наблюдаваше процесията.
— Говедата и овцете ни трябват, принце. Много гърла имаме да храним. — Той непохватно бутна коня си напред — още не беше свикнал да язди. — Ей, там! — викна той. — Направете място на оная каруца!
Исгримнур си помисли, че Джосуа е прав: тълпата наистина приличаше на пътуващ цирк, макар и без веселието, винаги придружаващо цирковете — доста деца плачеха, но пък и не всички хлапета бяха недоволни от пътуването. Възрастните също не бяха доволни — не им се искаше да напуснат това място на относителна безопасност: идеята да се свали някак Елиас от трона им беше далечна и почти всички биха предпочели да си останат на Сесуад'ра, докато други се занимават с мрачната действителност на войната — но беше ясно също, че да се остане на това отдалечено място, след като Джосуа отведе всичките си въоръжени мъже, не е умно. И така, ядосани, но не желаещи да рискуват с нови страдания без защитата на импровизираната войска на Джосуа, обитателите на Нови Гадринсет го следваха към Набан.
— Няма да изплашим и шепа писари с тая тълпа, да не говорим за брат ми — каза принцът. — И все пак не ги подценявам заради дрипите ни и лошото ни въоръжение. — Той се усмихна. — Всъщност мисля, че за пръв път разбирам как се е чувствал баща ми. Винаги съм се отнасял към васалите си възможно най-добре, тъй както го изисква Бог от мен, но никога не бях изпитвал силната любов на Престър Джон към всичките му поданици. — Джосуа замислено поглади шията на Вятокрък. — Може би щях, ако той беше запазил малко от нея и за двамата си сина. Все пак мисля, че най-после знам какво е изпитвал, когато е влизал на кон през портата Нарулах в Ерчестър. Той би дал живота си за онези хора, както аз бих дал своя за тези. — Принцът отново се усмихна притеснено, сякаш смутен от откритието си. — Аз ще преведа тая моя любима сбирщина невредима през Набан, Исгримнур, каквото и да ми струва това. Но когато стигнем в Еркинланд, ще сложим зара в ръцете на Бога, и кой знае какво ще направи той с тях.
— Нито един от нас не знае — съгласи се Исгримнур. — И добрите дела не спечелват благоволението му. Поне така ми каза твоят отец Странгиард снощи — че е не по-малък грях да купуваш Божията любов с добри дела, отколкото с лоши.
Едно муле — бяха твърде малко в цялата Сесуад'ра — се беше запънало на пътя, мълчаливо, но непоклатимо. Стопанинът стовари тоягата си на гърба му, но то само сви уши и вдигна глава: приемаше ударите с няма упорита враждебност. Ругатните на мъжа изпълваха утринния въздух; почнаха да ругаят и хората зад спрялата каруца.
Джосуа се разсмя и възкликна:
— Ако искаш да видиш как изглеждам на самия себе си, погледни това нещастно животно. Ако се катереше нагоре, щеше да тегли цял ден, без да прояви и следа от умора. Но сега пред него има дълъг и опасен път надолу и тежка каруца зад него — нищо чудно, че е забило копита в земята. — Усмивката му изчезна, той се обърна и впи в херцога сивите си очи. — Но аз те прекъснах. Повтори какво ти е казал Странгиард.
Исгримнур гледаше мулето и собственика му. В тях имаше нещо и смешно, и трогателно, нещо повече от онова, което се виждаше.
— Каза, че да се опитваш да купиш Божието благоволение с добри дела е грях. Е, първо се извини, загдето въобще мисли — нали го знаеш какъв е, като плашлива мишка — но все пак го каза. Че Бог не ни дължи нищо, а ние Му дължим всичко, че трябва да вършим добри дела, защото са добри и са по-близки до Бога, а не защото ще ни възнагради като деца, на които дават бонбони, за да мируват.