— Отец Странгиард е мишка, да — съгласи се Джосуа. — Но една мишка може да бъде смела. Колкото и да са малки, впрочем, те са разбрали, че е по-добре да не дразниш котката. Така е и със Странгиард, струва ми се. Той знае кой е и къде му е мястото. — Погледът на Джосуа се зарея от заинатеното муле към западните планини. — Ще помисля над думите му обаче. Понякога наистина постъпваме, както повелява Бог, от страх или надежда за отплата. Да, ще помисля над думите му.
На Исгримнур внезапно му се прищя да не си беше отварял устата.
„На Джосуа само това му трябва — поредната причина да се самообвинява. Карай го да действа, не да мисли. Когато успее да отхвърли грижите си, той е истински принц. Това ще ни даде възможност да доживеем да си говорим за такива неща край огъня някой ден“.
— Какво ще кажеш да преместим онзи идиот и мулето му от пътя? — предложи Исгримнур. — Иначе всичко това скоро ще заприлича повече на битката при Нарулах, отколкото на пътуващ цирк.
— Добре. — Джосуа отново се усмихна, слънчево като студената светла сутрин. — Не мисля, че идиотът, както го нарече, ще ни откаже, но мулетата не уважават особено принцовете, да знаеш.
— Нимзък! — извика Бинабик. — Къде е Сискинанамук?
Овчарят се обърна и вдигна гегата си за поздрав.
— При лодките, Пеещи човече. Проверява течовете, та овните да не си измокрят краката. — Засмя се и се видяха жълтите му зъби.
— Е, и на теб няма да ти се наложи да плуваш. Иначе ще потънеш като камък — отвърна му с широка усмивка Бинабик — и ще те намерят през лятото, като се отдръпне водата. Дръж се по-прилично!
— Много е слънчево — оправда се Нимзък. — Погледни ги само скокльовците! — Той посочи овните, които наистина бяха твърде оживени, няколко дори се биеха наужким — нещо, което не правеха почти никога.
— Само ги наглеждай да не си счупят главите — засмя се Бинабик, наведе се, прошепна нещо в ухото на Куантака и тя го понесе по снега.
Сиски наистина проверяваше лодките. Бинабик слезе от Куантака, която енергично се отръска и затича към гората. Бинабик гледаше годеницата си с усмивка — тя проверяваше лодките така недоверчиво, както човек от равнините брои въжетата по канукски мост над пропаст.
— Много си грижлива — смъмри я Бинабик със смях. — Повечето ни хора вече преминаха. — Той махна с ръка към белите овни, пръснати оттатък долината; пастирите и ловджийките се наслаждаваха на краткотрайния покой, преди отново да тръгнат на път.
— Държа всички да минат невредими. — Сиски го прегърна. — Едно е да излезеш за риба в Езерото на Синята кал, и друго, когато залагам живота на хората и овните си.
— Големи късметлии са, че се грижиш за тях — каза Бинабик, този път сериозно. — Но забрави за малко лодките.
Тя се притисна силно до него.
— Забравих ги.
Бинабик вдигна глава и погледна през долината. Снегът се беше разтопил на много места, туфи жълто-зелена трева се показваха навсякъде.
— Овните ще се наядат до пръсване — каза той. — Не са свикнали с такова изобилие.
— Отива ли си снегът? — попита тя. — Ти каза, че тези земи обикновено не са покрити със сняг по това време на годината.
— Невинаги, но зимата се разпростря далече на юг. Вее пак, изглежда, вече си отива. — Той погледна небето. Рехавите облаци ни най-малко не намаляваха силата на слънцето. — Не знам какво да мисля. Не мога да повярвам, че този, който направи зимата да стигне толкова далече, се е предал. Не знам. — Той пусна Сиски и се тупна с ръка по гърдите. — Дойдох да ти кажа, че съжалявам, загдето те виждам толкова малко напоследък. Трябваше да се решават много въпроси. Гелое и другите работиха дни и нощи над книгата на Моргенес. Изучавахме и свитъците на Укикук, а това не можеше да стане без мен.
Сиски вдигна ръката му, опря я до бузата си и я притисна, после я пусна.
— Няма нужда да се извиняваш. Знам какво правиш… — тя кимна към лодките, — точно както и ти знаеш какво трябва да правя аз. — Тя сведе очи. — Видях те да стоиш на съвета на хората от равнината и да говориш. Не можах да разбера повечето от думите, но видях с какво уважение те гледаха, Бинбиникегабеник. — Тя натърти на пълното му име. — Гордея се с теб, мъжо мой. Само ми се иска майка ми и баща ми да можеха да те видят, както аз те видях. Както те виждам.
Бинабик изсумтя, но явно му беше приятно.
— Не мисля, че уважението на равнинците ще струва много на рабоша на родителите ти. Но ти благодаря. Хората от долините ценят високо и теб, и всичките ни хора, след като ни видяха в бой. — Кръглото му лице стана сериозно. — И това е другото, за което исках да говоря. Ти ми каза веднъж, че смяташ да се върнеш в Ийканук. Скоро ли ще тръгнеш?