— Все още мисля — отговори тя. — Знам, че майка ми и баща ми имат нужда от нас, но мисля също, че и тук има неща, които можем да направим. Равнинците и тролите да се бият заедно — може би това е нещо, което ще осигури на народа ни безопасност за дълги години.
— Умната ми Сиски — усмихна се Бинабик. — Но битката може да е твърде свирепа за нашите хора. Ти никога не си виждала сражение за крепост — равнинците го наричат „обсада“. В такава битка за нашите може да има твърде много опасности. А най-малко едно или две такива сражения очакват Джосуа и неговите хора.
Тя тържествено кимна.
— Знам. Но има по-сериозна причина, Бинабик. За мен ще е много трудно да те оставя отново.
Той отмести очи.
— Както беше за мен да се разделя с теб, когато Укикук ме отведе на юг — но и двамата знаем, че има задължения, които не са особено приятни. — Бинабик пъхна ръката си под нейната. — Ела да се поразходим. Няма да имаме много време да бъдем заедно занапред.
Тръгнаха към подножието на планината, като заобикаляха струпаните хора, които чакаха за лодките.
— Много съжалявам, че всички тези затруднения не ни позволяват да се оженим — каза Бинабик.
— Това са само думи. През нощта, когато дойдох да те освободя, се оженихме. Дори да не бяхме се срещнали никога след това.
Бинабик сви рамене.
— Знам. Но ти би трябвало да си получиш думите. Ти си дъщеря на Ловджийката.
— Имаме отделни палатки — усмихна се Сиски. — Всички приличия са спазени.
— Нямам нищо против да деля своята с младия Саймън — заяви той. — Но бих предпочел да я деля с теб.
— Имаме своите мигове. — Тя стисна ръката му. — А какво ще правиш, когато всичко това свърши, скъпи мой? — Говореше така, сякаш изобщо не можеше да става въпрос дали въобще ще има „след това“. Куантака изскочи от гората и се спусна към тях.
— Какво имаш предвид? Ще се върнем в Минтахок — или, ако вече си заминала, ще дойда при теб.
— А Саймън?
Бинабик спря и събори буца сняг от един клон с тояжката си. Тук, в дългата сянка на хълма, хаотичната врява на заминаващите се чуваше по-слабо.
— Не знам. Свързан съм с него с обещания, но ще дойде ден, когато те ще бъдат изпълнени. След това… — Той сви рамене. — Не знам какво съм аз за него, Сиски. Не брат, не баща, разбира се…
— Приятел? — предположи тихо тя. Куантака душеше ръката й. Тя я почеса по муцуната и й позволи да налапа ръката й чак до лакътя. Вълчицата изръмжа доволно.
— Да, разбира се. Той е добро момче. Не, добър мъж, мисля. Гледах го как израства.
— Дано Кинкипа Снежната ни прекара през всичко това невредими — каза сериозно Сиски. — Дано Саймън щастливо да остарее, ние с теб да се обичаме и да отгледаме деца, нашият народ да запази дома си в планините. Вече не се боя от жителите на равнината, Бинабик, но съм по-щастлива сред хората, които разбирам.
Той я прегърна.
— Дано Кинкипа изпълни молбата ти. И не забравяй, че трябва да искаме от нея да пази и Куантака. — Бинабик се ухили. — Хайде, ела да идем ей натам. Знам едно тихо местенце на склона, на завет — единственото уединено, което може би ще видим за дни и дни напред.
— Ами лодките, Пеещи човече? — закачи го тя. — Трябва да ги прегледам.
— Преглеждала си ги по сто пъти всяка. Пък и хората ни могат да преплуват това езеро, ако се наложи. Ела.
Вървяха прегърнати. Вълчицата тихо ги следваше, безшумна като сива сянка.
— По дяволите, Саймън, боли! — Джеръмайъс се надигна и засмука ударените си пръсти. — Това, че си рицар, не ти дава право да ми чупиш ръцете.
— Исках само да ти покажа нещо, на което ме научи Слудиг. И трябва да тренирам. Не се прави на бебе.
Джеръмайъс го изгледа отвратено.
— Не съм бебе, Саймън. А ти не си Слудиг. И изобщо не мисля, че го правиш както трябва.
Саймън пое дълбоко дъх и сдържа сърдития си отговор. Джеръмайъс не беше виновен, че той е нервен. Не беше имал възможност да говори с Мириамел от дни, а и въпреки огромния и сложен процес на разтурването на лагера, не можеше да си намери работа.
— Извинявай. Глупаво беше да говоря така. — Той вдигна дървения меч. — Нека само ти покажа тази хватка, когато обръщаш меча… — Той замахна и перна дървения меч на Джеръмайъс. — Ето… така…
Джеръмайъс въздъхна.
— По-добре да отидеш и да говориш с принцесата, вместо да ме налагаш, Саймън. — Той вдигна меча си. — Е, давай.
Мечовете затракаха и някои от овцете, които пасяха наблизо, вдигнаха глави и загледаха дали овните отново не се бият. Но когато се убедиха, че това са само двама двукраки хлапаци, се върнаха към тревата.