„Не изглежда много радостен — помисли си Саймън. — Но в него наистина има нещо свещеническо“.
— Ето защо човек не става рицар само като прекара една нощ в бдение или се сдобие с меч, както и не може да стане свещеник само като пренесе Книгата на Ейдон от единия край на селото до другия. Трябва учение, учение за всяко нещо. — Той се обърна към Саймън. — Вземи меча си, младежо.
Саймън го направи. Камарис беше с цяла педя по-висок от него — доста интересно: Саймън беше свикнал да е по-висок от почти всички.
— Държиш го като тояга. Отпусни ръцете си, така. — Дългите ръце на рицаря обвиха ръцете на Саймън. Пръстите му бяха сухи и твърди, толкова груби, сякаш Камарис беше прекарал живота си в копаене или зидане на каменни стени. Изведнъж от докосването му Саймън осъзна огромността на опита му, възприе го като нещо много повече от една легендарна личност или старец, пълен с полезни знания. Усети безкрайните години упорита, усърдна работа, неизброимите и предимно нежелани състезания с оръжие, които този човек беше изстрадал, за да стане най-могъщия рицар на своето време — и на всички времена, усети Саймън, като се радваше на всичко това не повече от добросърдечен свещеник, заставен да разобличи невеж грешник.
— Сега го усети, като се изправяш — каза Камарис. — Почувствай как силата идва от краката ти. Не, не пазиш равновесие. — Той събра краката на Саймън. — Защо една кула не пада? Защото е центрирана над основата си.
Скоро той накара и Джеръмайъс да се изпоти, и то здравата.
Следобедното слънце сякаш бързаше по небето; с приближаването на вечерта ветрецът стана леден. След като старецът подложи на най-строга проверка уменията им, в очите му се появи известен блясък — студен, но все пак силен.
Когато Камарис най-после ги освободи, беше почти съвсем тъмно. Брегът оттатък долината искреше от лагерни огньове. Дневните старания да превозят почти всички бяха дали своя плод и групата на принца можеше да потегли още в зори. Сега хората от Нови Гадринсет строяха временния си лагер, ядяха закъсняла вечеря или сновяха безцелно в сгъстяващия се мрак. Атмосфера на покой и очакване витаеше над долината, истинска като здрача. Беше нещо като Чистилището, помисли си Саймън — мястото преди Небесата.
„Но то е и мястото преди Ада — припомни си той. — Ние не просто пътуваме — отиваме на война… и може би още по-лошо“.
Двамата с Джеръмайъс вървяха мълчаливо, изтощени от упражненията, потта по лицата им леденееше. Саймън изпитваше болка в мускулите — сега беше приятна, но от опит знаеше, че утре няма да е така, особено след целодневна езда. Той внезапно се сети за нещо.
— Джеръмайъс, погрижи ли се за Намиращата дома?
Младежът го погледна сърдито.
— Разбира се. Казах, че ще го направя, нали?
— Ще отида да я погледна все пак.
— Не ми ли вярваш?
— Разбира се, че ти вярвам — бързо каза Саймън. — Всъщност това няма нищо общо с теб. Думите на сър Камарис за един рицар и коня му просто… просто ме подсетиха за нея. — Освен това изпитваше остра необходимост да остане малко сам: трябваше да помисли и върху другите неща, които му беше казал Камарис. — Разбираш, нали?
— Може би. — Джеръмайъс се намръщи, но не изглеждаше особено разтревожен. — Ще отида да потърся нещо за ядене.
— После ела при огъня на Исгримнур. Сангфугол каза, че щял да пее.
Джеръмайъс тръгна към палатката, която бяха вдигнали сутринта тримата с Бинабик, а Саймън се заизкачва по склона, където бяха вързани конете.
Звездите още не бяха изгрели, нямаше и луна и той не виждаше къде стъпва.
Насреща му през калта вървеше някой. Беше Фреозел, връщаше се, след като бе нагледал коня си и Вятокрък на Джосуа. Поне в това отношение беше заел мястото на Деорнот в живота на принца и явно играеше тази роля с удоволствие. Веднъж беше казал на Саймън, че произлиза от ковашко семейство — нещо, на което Саймън охотно повярва, като гледаше широките му рамене.
— Привет, сър Сеоман — каза той. — Виждам, и ти не носиш факла. Доста ще се изкаляш.
— Вече се изкалях — засмя се Саймън и посочи покритите си с кал ботуши.
— Трябва да ги намажеш — каза Фреозел. — Иначе ще се съсипят. Ще ходиш ли да слушаш арфиста?
— Така смятам.
— Тогава ще ти донеса мас. — Фреозел учтиво му се поклони и тръгна. — И внимавай с калта!
Саймън продължи в мрака. Вече чуваше кроткото пръхтене на конете, дори ги виждаше — тъмни сенки на фона на сумрачното небе.
Намиращата дома беше вързана под един клонест дъб. Саймън сложи ръка на муцуната й, усети топлия й дъх, после опря глава до шията й и я почеса. Миризмата й беше някак успокояваща.