— Ти си моето конче — каза тихо той. Намиращата дома помръдна едното си ухо. — Моето конче.
Джеръмайъс я беше завил с тежко одеяло — подарък на Саймън от Гутрун и Воршева, — което беше неговата завивка, преди конете да бъдат изведени от топлите конюшни на Сесуад'ра. Саймън се увери, че е прикрепено както трябва, но не много стегнато. Когато се обърна, видя бледа фигура в тъмнината — вървеше покрай конете — и сърцето му подскочи.
Норни?
— К-к-кой е там? — извика той, после повтори по-високо: — Кой си? Ела тук! — Посегна към кръста си и осъзна, че не носи никакво оръжие освен канукския си нож — нямаше го дори дървения учебен меч.
— Саймън? Ти ли си?
— Мириамел? Принцесо! — Той пристъпи няколко крачки напред. Тя бе застанала зад един кон, сякаш се криеше. Нямаше нищо необикновено в дрехите й — светла рокля и тъмно наметало; но изражението й беше странно предизвикателно.
— Как си? — попита той и веднага се наруга наум за глупавия въпрос. Но беше изненадан да я види тук сама и не можа да измисли какво да каже. За хиляден път приказваше като идиот, когато щеше да е по-добре да мълчи.
Но защо тя изглеждаше толкова гузна?
— Добре, благодаря. — Тя се огледа, сякаш се опитваше да разбере дали е сам. — Дойдох да си нагледам коня. — Тя махна към пръхтящите животни. — Взехме го от… от онзи набански благородник, за когото ти казах.
— Изплаши ме — каза Саймън и се засмя. — Помислих, че си призрак или… или някой от неприятелите ни.
— Не съм неприятел — каза Мириамел без обичайното си безгрижие. — Не съм и призрак, поне доколкото знам.
— Радвам се да го чуя. Свърши ли?
— Свърших… какво да съм свършила? — Мириамел го погледна със странна напрегнатост.
— С коня. Мислех, че може да… — Той млъкна. Тя изглеждаше много смутена и Саймън се запита дали не е направил нещо, което да я засегне. Както когато й предложи Бялата стрела. Всичко това сега му приличаше на сън.
Саймън започна отново:
— Сангфугол ще пее. При херцог Исгримнур. — Той посочи кръга от пламтящи огньове. — Ще дойдеш ли да послушаш?
Мириамел като че ли се колебаеше.
— Ще дойда — каза тя най-после. — Да, ще е хубаво. — Усмихна се за миг. — Докато не запее Исгримнур.
Имаше нещо не съвсем наред в тона й, но за всеки случай Саймън се засмя, малко нервно.
— Е, зависи дали е останало от виното на Фенгболд.
— Фенгболд! — изсумтя Мириамел. — И като си помисля само, че баща ми щеше да ме омъжи за този… за тази свиня!
За да я разсее, Саймън каза:
— Ще пее за Джак Мандуоуд — Сангфугол имам предвид. Обеща ми. Мисля, че ще изпее „Колата на архиепископа“. — Той я хвана под ръка почти несъзнателно и за миг изпита опасение. Какво правеше — да я сграбчва така? Нямаше ли да я засегне?
Но Мириамел като че ли изобщо не забеляза нищо.
— Да, хубаво ще е — каза тя. — Добре ще е да прекараме една вечер в песни край огъня.
Саймън отново се озадачи, защото това ставаше почти всяка вечер някъде в Нови Гадринсет, особено напоследък. Но не каза нищо — реши просто да се радва на усещането на тънката й, силна ръка до своята.
— Да, много хубаво — каза той и я поведе към примамливите огньове.
Към полунощ, когато леката мъгла най-после се беше разнесла и луната се издигна високо в небето, ярка като сребърна монета, на върха на хълма, който принцът и хората му бяха напуснали, се появи някакво раздвижване.
Три сенки, тъмни и почти невидими въпреки луната, стояха до един от изправените камъни и гледаха към долината долу. Повечето огньове вече догаряха, само тук-там в червеникавата светлина се движеха тъмни сенки.
Ноктите на Утук'ку дълго гледаха лагера, неподвижни като бухали. После, без да разменят нито дума, тръгнаха мълчаливо през високата трева към центъра на хълма. Вледите останки на разрушените каменни здания на Сесуад'ра просветваха пред тях като зъбите в устата на стара вещица.
Слугите на Кралицата на норните бяха изминали много път за кратко време. Можеха да си позволят да изчакат още една нощ, нощ, която несъмнено щеше да настъпи скоро, когато голямата тромава тълпа под тях нямаше да е толкова бдителна.
Трите сенки се хлъзнаха безшумно в сградата, която смъртните наричаха Обсерваторията, и стояха там дълго, загледани през пукнатините на купола към изгряващите звезди. После седнаха на камъните. Една от тях запя много тихо. В порутената зала се понесе мелодия, студена и остра като разцепена кост.
Въпреки че песента дори не отекваше в Обсерваторията и със сигурност вятърът отвън я отвяваше, спящите отвъд долината тихо запъшкаха в съня си. Саймън сънуваше лед, сънуваше разруха и загуба, и гнезда на преплетени змии, скрити в пресъхнали кладенци.