26. Дар от кралицата
Хората на принца — безкраен керван от каруци, животни и влачещи се пешеходци — напуснаха долината и се помъкнаха към равнините, следвайки извивките на Стефлод на юг. Трябваше им почти седмица, за да стигнат до мястото, където реката се вливаше в по-голямата си сестра Имстрека.
Беше като завръщане у дома, защото си направиха лагер в долината, където някога бе разположен първият Гадринсет. Много от хората, които разгъваха постелките си и търсеха дърва за огън в пустошта на предишния си дом, се питаха дали са спечелили нещо, като са напуснали това място и са преплели съдбата си с Джосуа и неговите бунтовници. Имаше и метежно шушукане — но твърде слабо: повечето хора не бяха забравили смелостта, с която Джосуа се беше противопоставил на войската на Върховния крал.
Можеше да е и по-лошо — сега времето беше меко и снегът, покривал пасищата, почти се беше стопил. Все пак вятърът виеше в плитките дерета и навеждаше малкото ниски дървета, снишаваше високата трева и огньовете танцуваха и подскачаха: проклетата зима беше поотслабнала, но пък все пак наближаваше декандер.
Принцът обяви, че ще почиват три дни, докато той и съветниците му не решат по кой път е най-добре да тръгнат. Поданиците му, ако можеха да бъдат наречени така, се зарадваха. Дори краткото пътуване от Сесуад'ра беше трудно за ранените и болните, каквито имаше много, и за хората с малки деца. Някой пусна слух, че Джосуа бил размислил, че щели да построят наново Нови Гадринсет тук, на мястото на неговия предшественик. Макар че по-сериозните се мъчеха да обяснят безсмислието на напускането на едно безопасно високо място заради едно незащитено ниско, и че принц Джосуа може да е всичко, но не и глупак, за мнозина тази мисъл беше обнадеждаваща и слуховете плъзнаха.
— Не можем да останем дълго тук, Джосуа — каза Исгримнур. — Всеки прекаран тук ден ще добавя нови двайсетина души, които няма да ни последват, когато тръгнем.
Джосуа изучаваше една опърпана, избеляла от слънцето карта, принадлежала на покойния Хелфгрим, някогашния кмет на Нови Гадринсет, който заедно с дъщерите си мъченици беше станал нещо като светец-покровител на заселниците.
— Няма да стоим дълго — каза принцът. — Но ако заведем тези хора в пасищата, далече от реката, трябва да сме сигурни, че ще намерим вода. Времето се променя така, че никой не може да го предвиди. Съвсем възможно е и да спре да вали.
Исгримнур изпухтя и погледна Фреозел за подкрепа, но младият фолшайърец, все още сърдит, че отиват към Набан, се намуси. „Можем да вървим покрай Имстрека на запад към Еркинланд“, ясно казваше изражението му.
— Джосуа — започна херцогът, — намирането на вода няма да е трудно. Животните могат да си я набавят от росата, ако трябва, а ние можем да си напълним меховете от реката. А има и десетки потоци, тръгнали от топящия се сняг, ако там е въпросът. Проблем ще е по-скоро храната.
— И то сериозен — потвърди Джосуа. — Но не виждам как изборът на пътя ще ни помогне особено за това. Можем да тръгнем към езерата — само че не знам доколко може да се вярва на картата на Хелфгрим…
— Никога… никога не съм си представял колко трудно е да се изхранят толкова много хора — обади се Странгиард, който четеше един от преводите, които Бинабик беше направил на свитъците на Укикук. — Как се справят с това войските?
— Или изцеждат кесията на краля си като пясък от съдран чувал — каза мрачно Гелое, — или просто изпояждат всичко, където минат, като мравки. — Тя се изправи и разкърши рамене. — Тук растат много треви, с които можем да изхраним хората, Джосуа — много билки, цветя и треви, които стават за ядене, макар че на мнозина, които са живели само в градовете, може да им се сторят странни.
— „Странното престава да е странно, когато си гладен“ — цитира Исгримнур. — Не си спомням кой го е казал, но е вярно, няма съмнение. Послушай Гелое: ще се задоволим и с това. Трябва обаче да бързаме. Колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще направим това, което каза тя — ще изпоядем всичко като мравки. По-добре ще е да не спираме.
— Ние не спряхме само за да мога да помисля над нещата, Исгримнур — каза принцът малко студено. — Твърде много е да очакваш един цял град, какъвто сме ние, да се вдигне и да отиде до Набан на един преход. Първата седмица беше трудна. Нека дадем на хората време да свикнат.