— Добре — каза Аспитис. — Много добре. Много се радвам, че разбираш това. Прибързани думи. Точно така.
Мириамел реши да провери изтънчената му искреност.
— Трябва да разбереш притесненията ми, Аспитис. Баща ми не знае къде съм. Може би манастирът вече му е пратил вест, че не съм пристигнала. Той ще се поболее от тревога. Стар е вече и се страхувам за здравето му. Виждаш защо смятам да се откажа от твоето гостоприемство, колкото и да не ми се иска.
— Разбира се — каза графът и Мириамел почувства проблясък на надежда: в края на краищата може би го беше разбирала неправилно. — Жестоко е да караме баща ти да се тревожи. Ще му пратим вест веднага щом спрем на суша — мисля, че ще е на остров Спенит. И ще му изпратим добрата новина.
Тя се усмихна.
— Той много ще се зарадва, че съм добре.
— Аха. — Аспитис й върна усмивката. Фините му челюсти и прозрачните му очи биха могли да служат за модел на скулптор за някой от великите герои на миналото. — Но ще има и други хубави новини освен тази. Ще му съобщим, че дъщеря му скоро ще се омъжи за представител на една от набанските Петдесет фамилии.
Усмивката на Мириамел замръзна.
— Какво?!
— Ами ще му кажем за предстоящата ни женитба! — Аспитис се разсмя доволно. — Да, лейди, мислих и мислих, и макар твоят род да не е толкова издигнат, колкото е моят, при това е и еркинландски, реших в името на любовта да плюя на традицията. Ние ще се оженим, когато се върнем в Набан. — Той сграбчи студената й ръка в горещата си длан. — Но ти не изглеждаш толкова щастлива, колкото се надявах, хубава Мария.
Мислите на Мириамел препускаха, но като в сън за страшно преследване, тя не можа да измисли нищо, освен бягство.
— Аз… Аз съм смаяна, Аспитис.
— Е, това е разбираемо. — Той стана, после се наведе да я целуне. Дъхът му миришеше на вино, бузата му — на парфюм. Устата му за момент твърдо се притисна в нейната. — В края на краищата всичко е много внезапно, знам. Но ще е повече от некавалерско да те изоставя… след всичко, което споделихме. И започнах да те обичам, Мария. Северните цветя са различни от тези в моя южен дом, но ароматът им е също така сладък, цъфтежът — също така прекрасен.
Той спря на вратата.
— Почини си и се наспи добре. Имаме да си говорим за много неща. Лека нощ. — Вратата се затвори след него. Мириамел моментално скочи от леглото и спусна резето. След това се сгуши под одеялото си и се разтрепери неудържимо.
3. На запад от света
— Вече съм рицар, нали така? — Саймън прокара пръсти през гъстата козина по шията на Куантака. Вълчицата го гледаше безизразно.
Бинабик вдигна очи от пергаментите и кимна.
— С клетва пред твоя бог и твоя принц. — Тролът отново се наведе над книгата на Моргенес. — Това ми се струва достатъчно за изпълнение на рицарския ритуал.
Саймън се взираше през покритото с плочи пространство на Огнената градина и опитваше да облече мислите си в думи.
— Но… Но аз изобщо не се чувствам различен от преди. Аз съм рицар… мъж! Но защо се чувствам като същата личност?
Прекъснат по средата на това, което четеше, Бинабик не отговори веднага.
— Съжалявам, Саймън — каза той най-после. — Не съм добър приятел в изслушването. Моля те, повтори какво каза.
Саймън се наведе, взе един изкъртен от настилката камък и го запокити в близкия гъсталак. Куантака се хвърли след него.
— Щом съм рицар и съм вече мъж, защо се чувствам все същия глупав слуга?
Бинабик се усмихна.
— Не само ти си изпитвал тези чувства, приятелю Саймън. Поради това, че е настъпил нов сезон или е отдадено признание, една личност вътрешно не се променя кой знае колко. Ти бе провъзгласен за рицар на Джосуа поради храбростта, която прояви на Урмшайм. Ако се променяш, това не е станало на церемонията вчера, а на планината. — Той потупа обутите в ботуши крака на Саймън. — Не каза ли, че си научил нещо там, а също и от проливането на драконовата кръв?
— Да. — Саймън погледна опашката на Куантака, която се размахваше над високите бурени като облаче дим.
— Хората — както тролите, така и тези от равнините, порастват всеки с времето си — продължи дребният мъж, — а не когато някой казва, че са пораснали. Бъди доволен. Ти винаги ще приличаш изключително на Саймън, но все пак виждам големи промени през месеците, откакто сме приятели.
— Наистина ли?
— Да. Ти ставаш мъж, Саймън. Нека това протече със скоростта, която му е нужна, и нека да не те безпокои. — Той прелисти страниците пред себе си. — Чуй, искам да ти прочета нещо. — Той прокара възлестия си пръст по редовете, изписани с изящния почерк на Моргенес. — Неизказано съм благодарен на Странгиард, че донесе тази книга от развалините на Наглимунд. Това е последната ни връзка с великия човек, твоя учител. — Пръстът му спря. — А, ето го. Моргенес пише за крал Джон следното: