Херцогът на Елвритшала подръпна брадата си.
— Не исках да кажа… Знам, Джосуа. Но наистина трябва да се придвижваме бързо. Нека бавните ни настигат, когато спираме. Те и без това няма да са бойците.
Джосуа сви устни.
— Те да не са по-малко деца на Бога само защото не могат да размахват меч?
Исгримнур поклати глава. Принцът беше в едно от особените си настроения.
— Не това искам да кажа, Джосуа, и ти го знаеш. Подчертавам само, че това е войска, а не религиозна процесия с проповедник, който върви отпред. Можем да започнем каквото трябва, без да чакаме куцо и сакато или всеки кон, останал без подкова.
Джосуа се обърна към Камарис — старецът седеше тихо край огъня, вперил поглед в дима, който се издигаше към дупката в покрива на палатката.
— Какво мислиш, сър Камарис? Ти си участвал в повече походи от всички ни, с изключение може би на Исгримнур. Прав ли е той?
Старецът бавно вдигна очи от трепкащия огън.
— Смятам, че това, което казва херцог Исгримнур, е правилно, да. Ние дължим на народа като цяло да направим това, което сме започнали, и дори повече, дължим го на нашия добър Господ, който е чул обещанията ни. И би било самонадеяно да се опитваме да свършим работата на Бога, като водим за ръка всеки уморен и изнемощял. — Той замълча за малко. — Обаче ние също искаме — не, необходимо ни е — хората да се присъединяват към нас. А те не се присъединяват към бързащи бегълци — те отиват при една триумфираща войска. — Очите му бяха спокойни и ясни. — Трябва да вървим бързо колкото можем, като при това поддържаме добър ред. Трябва да изпращаме напред конници не само да разузнаят какво има пред нас, но и да ни бъдат глашатаи, да съобщават на народа: „Принцът идва!“ — За момент изглеждаше, че ще каже още нещо, но млъкна.
Джосуа се усмихна.
— Трябвало е да станеш книжовник, сър Камарис. Ти си проницателен като старите ми учители. Само едно несъгласие имам с теб. — Той огледа и другите в палатката. — Ние отиваме в Набан. Нашите глашатаи ще викат: „Камарис се връща! Сър Камарис идва, за да поведе своя народ!“ — Той се засмя. — „И Джосуа е с него!“
Камарис се намръщи, сякаш думите на принца го смутиха.
Исгримнур кимна.
— Камарис е прав. Да бързаме с достойнство.
— Но достойнството не ни позволява да плячкосваме ненаселените земи — каза Джосуа. — Така не се печелят сърцата на хората.
Исгримнур сви рамене. Принцът пак прекалено деликатничеше.
— Хората ни са гладни, Джосуа. Те са бегълци, някои живеят без подслон близо две години. Когато стигнем в Набан, как ще им кажеш да не посягат на храната, която виждат, че расте в нивите и градините, на овцете, които пасат по хълмовете?
Принцът уморено погледна картата.
— Не знам. Ще направим каквото можем — и нека Бог ни благослови.
— Нека Бог се смили над нас — поправи го Камарис глухо. Отново беше вперил поглед в издигащия се дим.
Беше нощ. Трите Нокътя седяха в горичката над долината. Песента на реката достигаше до тях, приглушена и нежна. Не бяха запалили огън, но един синкавобял камък, поставен между тях, слабо светеше — само малко по-силно от луната. Лазурната му светлина оцветяваше бледите им слаби лица.
— Тази вечер ли? — попита Роденият под камъка Цааихта.
Жила от сребърен огън размаха пръст в отрицателен жест, после сложи ръка на синия камък и дълго седя и мълча. Най-после въздъхна и каза:
— Утре, когато Мезумейру се скрие в облаците. Тази вечер, на ново място, смъртните ще са бдителни. Утре вечер. — Тя погледна многозначително Родения под камъка Цааихта. Той беше най-младият и никога досега не беше напускал дълбоките пещери под Накига. Тя разбираше от напрежението на дългите му тънки пръсти, от пламъка в пурпурните му очи, че ще трябва да внимават с него. Но той беше смел, в това нямаше никакво съмнение. Всеки оцелял след безкрайното чиракуване в Пещерите на разкъсването не се боеше от нищо, освен от неодобрението на носещата сребърна маска тяхна господарка. Прекаленото нетърпение обаче можеше да е също толкова вредно, колкото и страхливостта.
— Погледни ги — каза Званата от гласове: наблюдаваше съсредоточено сенките, които се виждаха в лагера долу. — Като червеи са — винаги шават, винаги се въртят.
— Ако и твоят живот беше само за няколко сезона — отговори Жила от сребърен огън, — може би и на теб нямаше да ти се иска да спираш. — Тя гледаше трепкащото съзвездие огньове. — Ти си права все пак — наистина са като червеи. — Устните й се свиха. — Копаят, ядат и отделят отпадъци. Сега ще им помогнем да престанат.
— С това нещо? — попита Званата от гласове.