Жила от сребърен огън я погледна. Лицето й бе студено и твърдо като кост.
— Съмняваш ли се?
Настъпи момент на напрегнато мълчание; после Званата от гласове изсумтя:
— Старая се единствено да правя каквото Тя желае. Искам само да й служа възможно най-добре.
Роденият под камъка Цааихта изхихика от удоволствие. Луната се отразяваше бяла като надгробен камък в очите му.
— Тя иска смърт… особена смърт — каза той. — Това е нашият подарък за нея.
— Да. — Жила от сребърен огън взе камъка и го пъхна под черната си пола до студената си кожа. — Това е подаръкът от Ноктите. И утре вечер ще й го поднесем.
Не проговориха през дългата нощ.
— Все още мислиш твърде много за себе си, Сеоман. Адиту се приведе и нареди лъскавите камъчета в полумесец, който опасваше крайбрежието на Сивия бряг. Камъчетата за шент примигваха мъждиво на светлината на едно от кристалните кълба на Адиту, поставено на резбован дървен триножник. Още малко светлина от следобедното слънце проникваше през вратата на палатката.
— Не те разбирам.
Адиту вдигна очи от дъската — в тях искреше скрита веселост.
— Ти си прекалено в себе си, това искам да кажа. Не мислиш за това, което замисля партньорът ти. Шентът е игра за двама.
— Достатъчно трудно е само да се мъча да си спомня правилата, че и за това да мисля — изсумтя Саймън. — Как обаче бих могъл да знам какво мислиш, когато играем? Та аз изобщо не знам какво мислиш!
Адиту като че ли понечи да направи една от лукавите си забележки, но вместо това покри камъчетата си с длан.
— Ти си неспокоен, Сеоман. Личи по играта ти — вече играеш доста добре, когато вниманието ти е насочено към дъската.
Не го попита какво го смущава. Саймън си помисли, че дори ако видят приятел без крак, ситите могат да изчакат няколко сезона, без да го попитат какво е станало. Това, че мислите му й бяха съвсем ясни, го дразнеше, но беше и поласкан, че Адиту го смята за вече добър в шента — макар че вероятно имаше предвид само „добър за смъртен“; но пък тъй като не беше чувал друг смъртен да играе шент, това беше доста съмнителен комплимент.
— Не съм неспокоен. — Той се вторачи гневно в дъската. — Е, може би съм. Но не можеш да ми помогнеш в това.
Адиту не каза нищо, но изви дългата си шия по своя странен начин, после поклати глава. Светлата й коса се измъкна от шнолата, която я държеше, и се пръсна около раменете й като мъгла, един тънък кичур потрепна пред ухото й.
— Не разбирам жените — каза Саймън внезапно и се нацупи, като че ли Адиту можеше да му възрази. Очевидно тя беше съгласна, че не ги разбира, защото пак не каза нищо. — Просто не ги разбирам.
— Какво имаш предвид, Сеоман? Със сигурност разбираш някои неща. Аз често казвам, че не разбирам смъртните, но знам как изглеждат и колко живеят и мога да говоря на няколко от техните езици.
Саймън я изгледа с досада. Пак ли му се подиграваше?
— Е, всъщност не говоря за всички жени — каза той неохотно. — Не разбирам Мириамел. Принцесата.
— Онази слабичката, русата?
Тя наистина му се подиграваше.
— Щом така мислиш. Виждам, че няма смисъл да говоря с теб за това.
Адиту го докосна по лакътя.
— Извинявай, Сеоман. Разсърдих те. Кажи ми какво те тревожи, ако искаш. Може би дори въпреки малкото ми познания за смъртните разговорът може да те успокои.
Той сви рамене, смутен, че говорят за това.
— Не знам. Понякога е мила с мен. Друг път се държи, сякаш почти не ме познава. Или ме гледа така, като че ли я плаша. Аз! — Той горчиво се изсмя. — Аз спасих живота й! Защо ще се страхува от мен?
— Ако си спасил живота й, това е една възможна причина. — Адиту говореше сериозно. — Попитай брат ми. Да ти спаси някой живота е много голяма отговорност.
— Но Джирики не се държи с мен, сякаш ме мрази!
— Брат ми е от стара и сдържана раса, макар че другите Зида'я ни смятат за съвсем хлапашки импулсивни и опасно непредсказуеми. — Тя го награди с котешка усмивка; можеше направо крайчецът на миша опашка да стърчи от ъгълчето на хубавата й уста. — Не, той не те мрази — Джирики има много добро мнение за теб, Снежнокъдри. Иначе никога не би те довел в Джао е-Тинукай'и, което за много от нашите хора потвърждава, че на него не може да му се има вяра. Но твоята Мириамел е смъртно момиче, и е много млада. В реката под нас има риби, които са живели по-дълго от нея, нали ме разбираш? Не се изненадвай, че да й е спасил някой живота й се струва твърде тежко бреме.
Саймън я гледаше втренчено. Беше очаквал закачки, но Адиту говореше смислено за Мириамел и говореше за ситите така, както никога не му беше говорила.