— Това не е всичко — продължи той. — Поне не смятам че е. Аз… Аз не знам как да се държа с нея — призна той накрая. — С принцеса Мириамел. Искам да кажа, мисля за нея непрекъснато. Но кой съм аз, че да мисля за една принцеса?
Адиту се разсмя — искрящ звук на падаща вода.
— Ти си Сеоман Храбреца. Ти видя Ясира. Запозна се с Първата баба. Колко други смъртни могат да кажат това?
Той се изчерви.
— Не е там работата. Тя е принцеса, Адиту, дъщеря на Върховния крал!
— Дъщерята на твоя враг? Това ли те смущава? — Тя изглеждаше истински озадачена.
— Не. — Той поклати глава. — Не, не, не. — Огледа се безпомощно, мъчеше се да намери начин да й обясни. — Ти си дъщеря на краля и кралицата на Зида'я, нали?
— Горе-долу така би могло да се каже на твоя език. Аз съм от Дома на Годишния танц, да.
— Добре, какво ще стане, ако някой от — не познавам незначително семейство — от лош дом или нещо подобно поиска да се ожени за теб?
— От… лош дом? — Адиту го изгледа внимателно. — Да не би да питаш дали бих смятала някого от моя народ за по-долен от себе си? Ние прекалено отдавна сме останали твърде малко за такива неща, Сеоман. И защо трябва да се жениш за нея? Нима вашите хора никога не правят любов, без да се женят?
Саймън направо онемя. Да правиш любов с кралската дъщеря, без мисълта да се ожениш за нея?
— Аз съм рицар — каза той вдървено. — Трябва да съм почтен.
— Да обичаш някого не е ли почтено? — Тя поклати глава, подигравателната й усмивка се върна. — И казваш, че не разбираш мен, Сеоман?
— Искаш да кажеш, че твоят народ не го е грижа кой за кого се жени? Не вярвам!
— Точно това раздели Зида'я и Хикеда'я — каза тя и изпъстреният й със злато поглед стана твърд. — Това ни беше ужасен урок.
— Какво искаш да кажеш?
— Смъртта на Друки, сина на Утук'ку и съпруга й Екименизо Черния жезъл, е разделила родовете. Друки обичал Ненаис'у, дъщерята на Славея, и се оженил за нея. — Тя вдигна ръка и направи движение, сякаш затваря книга. — Тя била убита от смъртните в годините, преди Тумет'ай да бъде погълнат от ледовете. Било злополука. Танцувала в гората и един смъртен ловец бил привлечен от блясъка на ярката й дреха. Помислил, че вижда опашката на птица, и пуснал стрела. Когато съпругът й Друки я намерил, полудял. — Адиту наведе глава, сякаш това се беше случило съвсем неотдавна.
След като тя известно време не проговори, Саймън попита:
— Но как това е разделило родовете? И какво общо има то с жененето за когото поискаш?
— Това е дълга история, Сеоман — може би най-дългата от всички, разказвани от нашия народ, с изключение само на бягството от Градината и нашето идване през черните морета в тази земя. — Тя побутна едно от камъчетата на шента. — По онова време Утук'ку и съпругът й управлявали всички, родени в Градината — те били пазителите на Горичката на Годишния танц. Когато синът им се влюбил в Ненаис'у, дъщерята на Дженджияна и Инитри, Утук'ку се противопоставила. Родителите на Ненаис'у били от нашия клан Зида'я — в онези далечни времена той се е казвал иначе. При това смятали, че на смъртните, които дошли в тези земи след пристигането на Родените в Градината, трябвало да им се позволи да живеят както искат, стига да не воюват с нашия народ.
Тя нареди нова, още по-сложна фигура на дъската и продължи:
— Утук'ку и кланът й смятали, че смъртните трябва да бъдат прогонени през океана и че онези, които останат, трябва да бъдат избити, както селяните изтребват насекомите, които намират по отглежданите от тях растения. Но тъй като двата големи клана и другите по-малки, които се съюзявали с по-големите, били разпределени съвсем поравно, дори положението на Утук'ку като господарка на Дома на Годишния танц не й позволявало да наложи волята си на останалите. Виждаш ли, Сеоман, ние никога не сме имали крале и кралици като вас, смъртните.
— Във всеки случай Утук'ку и съпругът й били бесни от това, че синът им се оженил за момиче от тези, които те смятали за предатели, от обичащия смъртните клан, който им се противопоставял. Когато Ненаис'у била убита, Друки обезумял и се заклел, че ще убива всеки смъртен, когото срещне. Хората от клана на Ненаис'у го спирали, макар че и те по свой начин били горчиво разгневени и ужасени не по-малко от него. Родените в Градината не могли да намерят никакво решение, но били достатъчно изплашени от това какво може да се случи, затова решили да затворят Друки — нещо, което никога не се било случвало от тази страна на океана. — Тя въздъхна. — Това било твърде много за него, твърде много за лудостта му — да е пленник на собствения си народ, докато тези, които смятал за убийци на жена си, били свободни. И направил така, че да умре.