Гелое се усмихна криво.
— Сигурна съм, че съпругът ти внимателно те е изслушал, Гутрун, но се съмнявам, че Джосуа някога ще чуе това.
— Какво искаш да кажеш?
Преди горската жена да успее да отговори — макар че на Мириамел й се стори, че не бърза да го направи — отвън се чу лек шум, платнището се отметна, видяха се рой звезди и Адиту се вмъкна при тях.
— Преча ли ви? — попита тя. Странно, помисли си Мириамел, това прозвуча, сякаш си вярва. За нея, възпитана във фалшивата учтивост на бащиния си дворец, беше странно да чува някой да пита така, сякаш очаква отговор. — Чух, че ти е зле, Воршева.
— По-добре съм — каза жената на Джосуа и се усмихна. — Влизай, Адиту, добре си дошла.
Адиту седна на пода до леглото на Воршева. Златистите й очи се впериха в бременната, дългите й ръце бяха Събрани в скута й. Мириамел не можеше да откъсне поглед от нея. За разлика от Саймън, който, изглежда, бе свикнал с Адиту, тя още не можеше да свикне с присъствието на толкова особено същество сред тях. Адиту изглеждаше странна, като дошла от стара приказка, и бе още по-странна, защото седеше тук в мъждивата светлина на кандилото, съвсем истинска. Като че ли последната година беше преобърнала целия свят надолу с главата и всички стари неща, запомнени само от легендите, бяха оживели.
Адиту измъкна от сивата си туника една кесия.
— Донесох нещо да ти помогне да спиш. — Тя изсипа няколко зелени листа в шепата си и ги показа на Гелое, която кимна. — Ще ти ги сваря, докато говорим.
И сякаш без да забелязва киселия поглед на Гутрун, вдигна с две пръчки един горещ камък от огъня, изтръска пепелта и го пусна в гърне с вода. Когато над гърнето се вдигна облак пара, накъса в него листата. — Казаха ми, че ще останем тук още три дни. Това ще ти даде възможност да си починеш, Воршева.
— Не знам защо всички толкова се плашат за мен. Жените раждат деца всеки ден.
— Не и единственото дете на принца — каза тихо Мириамел. — Не и насред война.
Адиту разбъркваше листата с една клечка.
— С мъжа ти ще имате здраво дете, сигурна съм — каза тя. На Мириамел това й прозвуча нелепо като думите, които си казват смъртните — любезни, ободряващи. Може би Саймън беше прав в края на краищата.
Адиту извади камъка и Воршева седна, взе гърнето, от което още се вдигаше пара, и сръбна мъничко. Мириамел гледаше как трепкат жилките на гърлото й, докато преглъщаше.
„Прелестна е“, помисли си принцесата.
Очите на Воршева бяха огромни и тъмни, макар и с тежко отпуснати клепачи поради умората. Косата й беше като черен облак. Пръстите на Мириамел опипаха собствените й остригани къдрици, по които още имаше остатъци от тъмната боя. Не можеше да не се почувства като грозно сестриче.
„Спокойно — сърдито си каза тя. — Хубава си толкова, колкото е необходимо. Какво повече искаш, какво ти е притрябвало?“
Но беше трудно да си в едно помещение със самоуверено красивата Воршева и лукавата грациозна Адиту и да не се чувстваш като мърла.
„Но Саймън ме харесва. — Тя едва не се усмихна. — Така е, познавам го. — Пак се вкисна. — Но какво значение има? Той не може да направи това, което предстои на мен. А не знае нищо за мен всъщност“.
Беше странно обаче, че Саймън, който се беше заклел да й служи — това беше странен и мъчителен момент, но също и приятен — беше същата личност като дългунестото момче, което я беше придружавало до Наглимунд. Не че се беше променил чак толкова, но нещо се беше променило… Беше порасъл. Не само на височина, не само покаралата брада, но нещо в очите, в стойката му. Щеше да стане красив мъж, тя виждаше това — нещо, което не би казала, когато бяха в горската къща на Гелое. Стърчащият му нос, дългото му лице бяха придобили нещо през изтеклите месеци, някаква правилност, която им липсваше преди.
Какво беше казала една от бавачките й за едно друго дете от Хейхолт? „Той трябва да порасне в лицето“. Е, това решително беше вярно за Саймън. И с него ставаше точно това.
Нищо чудно все пак. Той беше извършил толкова неща, откакто беше напуснал Хейхолт — та той беше почти герой! Беше се изправил срещу дракон! Какво по-смело от това бяха направили сър Кама-рис или Талистро? И въпреки че Саймън омаловажаваше срещата си с ледения червей — Мириамел виждаше, че изгаря от желание да се похвали поне малко — той бе защитил и нея, когато ги беше нападнал великан. Тогава тя бе видяла смелостта му. Но и тя не беше избягала, следователно тя също беше смела. Саймън беше наистина добър другар… и сега беше неин защитник.
Усети топло и странно пърхане под лъжичката, сякаш нещо бързокрило летеше в нея. Опита се да се втвърди срещу него, срещу всякакви подобни чувства. Сега не беше време. Решително не беше време — а скоро може би нямаше да бъде време за нищо…