Спокойният мелодичен глас на Адиту я върна в палатката.
— Ако си направила всичко нужно за Воршева — казваше тя на Гелое, — бих искала да ме придружиш за малко. Да поговорим за нещо.
Гутрун изсумтя недоволно, за да изрази впечатлението си от хора, които излизат, за да си споделят тайни. Гелое или пренебрегна безсловесния й коментар, или не го чу и отговори:
— Мисля, че вече й трябва само сън, или поне малко спокойствие. — Най-после се обърна към Гутрун. — Ще мина да я видя по-късно.
— Както решиш — отвърна херцогинята.
Магьосницата кимна на Воршева, после на Мириамел, и последва Адиту навън. Воршева им махна с ръка. Очите й бяха почти затворени. Изглежда, заспиваше.
Палатката беше тиха известно време, ако не се броеше немелодичното тананикане на Гутрун, която бродираше. Най-после Мириамел стана и каза:
— Воршева е уморена. И аз ще тръгвам. — Наведе се и хвана ръката на тритингката. Очите на Воршева се отвориха. Трябваше им момент, за да се спрат на Мириамел. — Лека нощ. Сигурна съм, че ще родиш прекрасно бебе, с което и ти, и чичо Джосуа ще се гордеете.
— Благодаря. — Воршева се усмихна и отново спусна дългите си ресници.
— Лека нощ, лельо Гутрун — каза Мириамел. — Радвам се, че те намерих тук, когато се върнах от юга. — Тя целуна топлата буза на херцогинята, след това деликатно се освободи от майчинската й прегръдка и се измъкна навън.
— Не ме е наричала така от години! — изненадано каза Гутрун зад нея. Воршева сънено измърмори нещо. — Горкото дете! Изглежда толкова кротко и тъжно тези дни — продължи Гутрун. — Но пък защо да не…
Мириамел — отдалечаваше се по мократа трева — не чу останалото от думите на херцогинята.
Адиту и Гелое вървяха покрай ромолящата Стефлод. Луната беше покрита с мрежест облак, но звездите блещукаха над нея в чернотата. Мек ветрец подухваше от изток и донасяше мирис на трева и влажни камъни.
— Странно е това, което казваш, Адиту. — Бяха странна двойка — безсмъртната сдържаше леката си, свободна походка, за да е в крак с решителните стъпки на Гелое. — Но не мисля, че има нещо страшно.
— Не казвам, че има, а само че кара човек да се замисли. — Адиту тихичко се засмя. — Като си помисля, че съм толкова забъркана в работите на смъртните! Вуйчо Кендхараджа'аро би заскърцал със зъби.
— Тези грижи на смъртните са грижи на твоето семейство, поне отчасти — каза простичко Гелое. — Иначе нямаше да си тук.
— Знам — съгласи се Адиту. — Но много от нашите хора биха извървели целия път насам само за да намерят някакви други причини за постъпките ни, а не неща, които намирисват на смъртни и техните дела. — Тя се наведе, откъсна няколко треви, вдигна ги и вдъхна аромата им. — Тревата тук е различна от тази, която расте в гората и дори на Сесуад'ра. Тя е… по-млада. Не виждам толкова много живот в нея, но въпреки това е сладка. — Тя пусна тревите на земята. — Но аз се отклоних. Гелое, въобще не виждам нещо лошо около Камарис, освен в него, което ще навреди на него самия. Но е странно, че пази миналото си в тайна, и още по-странно, че има толкова много неща, които може би знае и които биха могли да помогнат на народа му в тази борба.
— Не може да бъде подтикнат — отвърна Гелое. — И да каже тайните си, това ще стане само когато поиска, това е ясно. Всички се опитахме да ги измъкнем. — Тя пъхна ръце в джобовете на дебелата си роба. — И все пак не мога да не изпитвам любопитство. Сигурна ли си?
— Не — отговори Адиту замислено. — Не съм сигурна. Но от известно време в главата ми се върти нещо странно, което ми каза Джирики. И двамата с него мислехме, че Саймън е първият смъртен, стъпил в Джао е-Тинукай'и. Поне така смятаха майка ми и баща ми. Но Джирики сподели с мен, че когато Амерасу се срещнала със Сеоман, му казала, че не бил първият. Много се чудих над това, но Първата баба знаеше историята на Родените в Градината по-добре от всеки друг — може би по-добре дори от среброликата Утук'ку, която много се е ровила в миналото, но не е превърнала изучаването му в изкуство, както направи Амерасу.
— Но все пак още не знам защо мислиш, че първият може да е бил Камарис.
— Отначало просто имах предчувствие. — Адиту се обърна и бавно тръгна надолу по брега към нежно пеещата река. — Нещо в начина, по който ме погледна, преди още да си беше върнал разума. Улових втренчения му в мен поглед няколко пъти, когато смяташе, че не го виждам. После, когато разумът му се върна, той продължи да ме наблюдава — не лукаво, а като човек, който си спомня нещо мъчително.