— Причината може да е всякаква — прилика с някого например. Или може би го е срам за начина, по който неговият приятел Джон, Върховният крал, се е отнесъл към вашия народ.
— Преследването на Зида'я от Джон е станало почти изцяло преди Камарис да дойде в двора, ако се съди по думите на Странгиард — отвърна Адиту. — Не ме гледай така! — засмя се тя. — Аз съм любопитна за много неща, а и ние, Децата на зората, никога не се боим да разпитваме или да изучаваме, макар че не използваме нито една от тези думи.
— И все пак Камарис би могъл да те гледа по много причини. Ти не си обикновена гледка, Адиту но-Са'онсерей — поне не за смъртни.
— Вярно. Но има и още нещо. Една вечер, преди да се върне паметта му, вървях край Обсерваторията, както я наричате вие — и го видях бавно да идва към мен. Кимнах му, но той изглеждаше потънал в своя свят на сенки. Пеех песен — много стара песен от Джина-Т'сеней, любима на Амерасу — и когато минах край него, Гелое, видях, че устните му мърдат. — Тя замълча и клекна край реката, но погледна нагоре към горската жена с очи, които дори в тъмнината блестяха като кехлибарени въглени. — Той произнасяше думите на същата песен.
— Сигурна ли си?
— Толкова, колкото че дърветата в Горичката са живи и ще цъфнат отново, и чувствам това с кръвта и сърцето си. Песента на Амерасу му беше позната, и макар че погледът му още беше отнесен, той безгласно я пееше заедно с мен. Игрива песен, Първата баба често я пееше. Не е като песните, които се пеят в градовете на смъртните или дори в най-старата свещена гора на Хернистир.
— Но какво би могло да означава това? — Гелое стоеше над Адиту и гледаше отвъд реката. Вятърът бавно сменяше посоката си и сега духаше откъм лагера, който беше малко по-нагоре на хълма. Обикновено невъзмутимата горска жена изглеждаше леко развълнувана. — Дори ако Камарис някак е познавал Амерасу, какво би могло да означава това?
— Не знам. Но като се има предвид, че рогът на Камарис някога е принадлежал на наш неприятел и че нашият неприятел е и син на Амерасу — при това някога най-големият враг на моя народ, — изпитвам нужда да разбера. Вярно е също, че мечът на този рицар е много важен за нас. — Лицето й стана нещастно. — Ех, ако само Амерасу беше доживяла да ни разкаже съмненията си!
Гелое поклати глава.
— Но не доживя. Добре, какво можем да направим?
— Опитвам се да се сближа с него. Той не иска да разговаря с мен, макар че е вежлив. Когато се опитвам да го насоча към темата, се преструва, че не ме разбира, или просто обявява, че има друга работа, и си отива. — Адиту стана от тревата. — Може би принц Джосуа може да го накара да заговори. Или Исгримнур, който изглежда най-близо до нещо като приятел на Камарис. Познаваш ги и двамата, Гелое. Те се отнасят с подозрение към мен, за което не ги обвинявам — много поколения смъртни се смениха, откакто можехме да смятаме Судхода'я за свои съюзници. Може би по твое настояване някой от тях ще успее да убеди Камарис да ни каже дали наистина е бил в Джао е-Тинукай'и и какво би могло да означава това.
— Ще опитам — обеща Гелое. — Ще ги видя и двамата тази вечер. Но дори да успеят да убедят Камарис, не съм сигурна, че казаното от него ще има някаква стойност.
Тя прокара дебелите си пръсти през косата си и добави:
— Напоследък научаваме изключително малко неща, които могат да ни бъдат от полза. — Тя вдигна очи. — Адиту! Какво има?
Адиту се беше вцепенила, главата й беше извита по съвсем нечовешки начин.
— Адиту? — попита отново Гелое. — Нападат ли ни?
— Кей-вишаа — прошепна Адиту. — Подушвам я!
— Какво?
— Кей-вишаа. Това е… Няма време да ти обясня. Миризма, която не може да е тук. Става нещо лошо! Ела, Гелое. Става нещо страшно!
Адиту припна нагоре по брега, бърза като подплашена сърна, и след миг изчезна в мрака към лагера. Магьосницата затича след нея, като мърмореше разтревожено и ядосано. Докато минаваше край няколко върби, въздухът около нея затрептя, слабата звездна светлина сякаш помръкна, тъмнината стана плътна и после се пръсна навън. Гелое, или поне сянката й, не се появи изпод дърветата — но оттам излетя птица.
С жълти очи, широко отворени на лунната светлина, бухалът полетя след Адиту — носеше се над леката като шепот следа от минаването й по мократа трева.
Саймън беше неспокоен цялата вечер. Разговорът с Адиту беше помогнал, но само малко. Всъщност някак го беше объркал още повече.
Отчаяно искаше да говори с Мириамел. Мислеше за нея непрекъснато — нощем, когато искаше, но не можеше да заспи, денем, когато зърваше моминско лице или чуваше женски глас, в най-неподходящи моменти, когато би трябвало да мисли за други неща. Беше странно как беше успяла да стане толкова важна за него за краткото време, откакто се беше върнала. И най-малката промяна в отношението й към него засядаше в съзнанието му за дълги дни.