Беше толкова особена, когато я срещна при конете. Въпреки това, когато го беше придружила до огъня на Исгримнур да чуе песните, беше мила и доброжелателна, макар и малко разсеяна. Но после го беше избягвала целия ден, или поне така изглеждаше, защото където и да я потърсеше, му казваха, че е някъде другаде, докато не започна да му се струва, че нарочно все избързва на крачка пред него.
Здрачът беше преминал и мракът се беше спуснал като голяма черна птица, която свива крилата си. Посещението му при Камарис беше кратко — старецът изглеждаше замислен за нещо друго и едва можеше да отдели внимание да обясни стойката при бой и правилата на сражението. На Саймън, погълнат от по-горещи и по-текущи тревоги, рицарското изреждане на правила се стори сухо и безцелно. Той си намери извинение и си тръгна рано. Камарис като че ли също се зарадва, че остава сам.
След безполезно търсене из лагера Саймън надникна при Воршева и Гутрун. Мириамел била тук, каза херцогинята — шепнеше, за да не събуди заспалата жена на принца, — но си отишла. Неудовлетворен, Саймън поднови търсенето си.
Сега, докато стоеше до външната редица палатки и гледаше ореола от огньове, Саймън недоумяваше къде може да е Мириамел. Вече беше минал по брега на реката, но там нямаше и следа от нея. Само неколцина от Нови Гадринсет бяха запалили факли и ловяха риба — явно не особено успешно.
„Може би е при коня си“, помисли си той внезапно.
В края на краищата точно там я беше срещнал снощи. Той бе обърна и тръгна към тъмния склон на хълма.
Първо спря при Намиращата дома, която прие приветствието му с известна сдържаност, преди да благоволи да изпръхти в ухото му; после тръгна към мястото, където бе вързан конят на принцесата. И наистина видя една тъмна сянка. Зарадван от съобразителността си, той пристъпи напред и тихо викна:
— Мириамел?
Закачулената фигура трепна, после се обърна. Саймън виждаше само неясно бледо лице дълбоко под качулката.
— Саймън? — Беше стреснат, дори изплашен глас — но беше нейният. — Какво правиш тук?
— Търсех те. — Начинът, по който говореше Мириамел, го изплаши. — Как си? — Този път въпросът изглеждаше невероятно уместен.
— Ами… — Тя изпъшка. — О, защо дойде?!
— Какво е станало? — Той направи крачка към нея. — Да не би…
Дори при бледата лунна светлина видя, че конят е оседлан и зад седлото висят дисаги.
— Заминаваш? — попита той удивено. — Бягаш?
— Не бягам. — Изплашеният тон отстъпи на болка и гняв. — Не бягам. Остави ме на мира, Саймън.
— Къде отиваш? — Той беше в капана на някаква странна недействителност на всичко — на тъмния планински склон с малкото самотни дървета, на покритото с качулка лице на Мириамел. — Заради мен ли? Аз ли те ядосах?
Смехът й беше горчив.
— Не, Саймън, не. — Тонът й се смекчи. — Не си направил нищо лошо. Ти си приятел, какъвто не заслужавам. Не мога да ти кажа къде отивам и, моля те, изчакай до утре, преди да кажеш на Джосуа, че си ме видял. Моля те. Умолявам те!
— Но… Но аз не мога! — Как би могъл да каже на принца, че е стоял и гледал как племенницата му заминава сама на кон в нощта? Опита се да забави за раздумканото си сърце и да помисли. — Ще дойда с теб — каза накрая.
— Какво?! — Мириамел беше изумена. — Не можеш!
— Но и не мога да те оставя да тръгнеш сама. Нали се заклех да бъда твой защитник, Мириамел.
Тя беше готова да се разплаче.
— Но аз не искам да дойдеш, Саймън. Ти си ми приятел, не искам да пострадаш!
— И аз не искам ти да пострадаш. — Той се поуспокои. Имаше странното, но силно чувство, че това е правилното решение… макар че друга част от него крещеше: „Идиот, идиот!“. — Затова ще дойда с теб.
— Но Джосуа има нужда от теб!
— Джосуа има много рицари и аз съм най-незначителният от тях. А ти имаш само един.
— Не мога да ти позволя това, Саймън. — Тя тръсна глава. — Ти не знаеш какво правя, къде отивам…
— Тогава ми кажи.
Тя отново поклати глава.
— В такъв случай просто ще трябва да разбера, като тръгна с теб. Или ми казваш, или оставаш. Съжалявам, Мириамел, но това е положението.
Тя го гледаше вторачено, сякаш искаше да проникне в самото му сърце. Беше изпаднала в някакъв унес, в някаква нерешителност — и дърпаше юздата на коня така, че Саймън чак се изплаши, че животното ще се стресне и ще хукне.
— Добре — каза най-после тя. — О, Елисия, спаси ни всички — добре тогава! Но трябва да тръгнем сега и не трябва повече да ми задаваш въпроси къде или защо, поне тази вечер.