— Добре — отвърна той. Умът му още крещеше да внимава, но той беше решил да не го слуша. Не можеше да понесе мисълта, че тя ще язди сама в тъмното. — Но трябва да отида да си взема меча и някои други неща. Имаш ли храна?
— Достатъчно за мен. Но не смей да вземаш повече, Саймън. Може да те видят.
— Е, ще се погрижим за това по-късно. Но трябва да имам меч и трябва да оставя някакво обяснение. Ти остави ли?
— Ти луд ли си?!
— Няма да им казвам къде отиваме, а само, че си тръгнала по собствено желание. Длъжни сме да го направим, Мириамел — заяви той твърдо. — Иначе е жестоко. Ще помислят, че сме отвлечени от норните или че… или че… — той се усмихна — че сме избягали да се оженим, като в песента за Мандуоуд.
Тя го изгледа със свити вежди и изсумтя:
— Бягай да си вземеш меча и да оставиш бележка тогава.
Саймън свъси вежди.
— Отивам. Но не забравяй, Мириамел, че ако те няма тук, когато се върна, ще поведа Джосуа и всички мъже от Нови Гадринсет след теб.
Тя дръзко вирна брадичка.
— Тръгвай. Искам да яздя до разсъмване и да съм достатъчно далече на сутринта, така че побързай.
Той й се поклони насмешливо, обърна се и затича по склона.
Странно, но когато след време Саймън връщаше в паметта си тази нощ, в моменти на ужасна болка, вече не можеше да си спомни как се беше чувствал, докато тичаше към лагера и докато се готвеше да се измъкне скришом с кралската дъщеря Мириамел. Споменът за всичко, което се случи после, се смесваше с онова, което бе пулсирало в него, когато хвърчеше надолу по хълма.
Онази вечер светът пееше край него и всички звезди го гледаха съвсем отблизо. Докато тичаше, целият свят изглеждаше поставен на огромна опорна точка, люлееше се и всяка възможност изглеждаше едновременно прекрасна и ужасна. Като че ли напук на целия свят, разтопената кръв на дракона Игджарджук сякаш пак беше оживяла в него и го изпълваше с пулса на земята.
Той тичаше стремително през лагера, без да обръща внимание на хората, без да чува гласовете, които се извисяваха в песни, нито смеха, нито споровете — не виждаше нищо, освен криволичещата между палатките пътека.
За негово щастие Бинабик не беше в палатката. Изобщо не беше помислил какво ще прави, ако дребосъкът е там — можеше да измисли някаква причина, че му трябва мечът, но не би могъл да остави бележка. Претършува палатката за нещо, на което да пише, намери един от свитъците на Бинабик, които тролът бе взел от пещерата на Укикук, и с парче въглен, взето от студеното огнище, старателно надраска на гърба на овчата кожа:
„Миримел тръгна и ас утивам с нея.
Пишеше, прехапал език.
Ще сме добре. Кажи на принц Джосуа че сажалявам но трябва да ида. Ша я върна щом мога. Кажи на Джосуа че съм лош рицар но упитвам да права най-доброто. Твой прител Саймън.
Помисли малко, после добави:
Можеш да ми земеш работите ако не са върна. Сажалявам“.
Остави бележката на постелята на Бинабик, грабна меча и ножницата и тръгна да излезе. На вратата се поколеба за момент: спомни си торбата с най-ценните си неща — Бялата стрела и огледалото на Джирики. Върна се да ги вземе, макар че всеки миг, в който Мириамел го чакаше — тя го чакаше, трябваше да го чака — му се струваше като часове. Бе казал на Бинабик, че може да вземе нещата му, но сега си спомни думите на Мириамел. Тези неща му бяха доверени, бяха залог. Не можеше да ги раздава и подарява, както не можеше да даде името си.
„Ще сме сами заедно, само двамата — мислеше смаяно Саймън. — Аз съм нейният защитник!“
Грабна торбата и хукна към мястото, където бяха вързани конете и където — дано, молеше се той — го чакаше Мириамел.
Тя беше там. Като я видя да крачи нервно, му се зави свят. Чакаше го!
— Побързай, Саймън. Закъсняваме! — Тя, изглежда, не усети задоволството му; в гласа й звучеше само страхотната необходимост да бързат.
Саймън оседла Намиращата дома и когато изкачиха склона, се обърнаха за последен поглед към лагера.
— Виж! Какъв е този огън? — Той посочи огромната вълна оранжево-червени пламъци в средата на лагера. — Това е пожар!
— Е, ще го изгасят — сухо каза Мириамел. — Поне ще ги забави, докато се отдалечим. Хайде, Саймън, чака ни път.
Приложение
Барнабас — клисар в параклиса на Хейхолт