Деорнот поклати глава. Не искаше да лъже, но не искаше и да сподели мислите си. И двамата отново насочиха вниманието си към меча.
Принцът и преданият му васал стояха край дългата каменна маса в зданието, което Гелое бе нарекла Дом на раздялата. Всички следи от снощното празненство бяха премахнати и сега на гладкия камък лежеше само черният меч.
— Само като си помислиш колко живот е отнело това оръжие — каза най-после Деорнот и докосна дръжката на меча. Трън беше студен и безжизнен като камъка, на който лежеше.
— По-добре — промърмори принцът — помисли колко много са загинали, за да могат да го притежават.
— Но разбира се, щом струва толкова скъпо, не трябва да го оставяме ей така да лежи тук в една отворена зала, където може да влезе всеки. — Деорнот поклати глава. — Това може да е нашата най-голяма надежда, нашата последна надежда! Не трябва ли да го скрием на безопасно място или да наредим да го пазят стражи?
Джосуа почти се усмихна.
— С каква цел, Деорнот? Всяко съкровище може да бъде откраднато, всеки замък може да бъде разрушен, всяко скривалище може да бъде издирено. По добре е да е на място, където всички могат да го гледат и да усещат каква надежда има в него. — Той присви очи, все така загледан в меча. — Не че изпитвам голяма надежда, като го гледам. Вярвам, че няма да ме помислиш за по-малко царствен, ако ти кажа, че от него ме побиват тръпки. — Той бавно прокара ръка по оръжието. — Във всеки случай според това, което казаха Бинабик и Саймън, никой не може да отнесе този меч там, където той не иска да отиде. Освен това, ако той лежи тук, пред очите на всички, като Тетаиновата брадва в сърцевината на легендарния бук, може би ще се появи някой, който да ни каже как би могъл да ни служи.
Деорнот се озадачи.
— Искаш да кажеш някой от простолюдието, принце?
Джосуа изсумтя.
— Има всякакви видове мъдрост, Деорнот. Ако се бяхме вслушали в думите на простите хора, когато ни казваха, че злото е около нас, щяхме да си спестим много страдания. Не, Деорнот, всяка мъдра дума за този меч сега е ценна за нас, всяка стара песен, всяка почти забравена история. — Джосуа не успя да скрие недоволството си. — В края на краищата всъщност нямаме никаква представа какво добро може да ни донесе той, — никаква представа дали изобщо е тук за добро, освен според един неясен древен стих…
Дрезгав глас го прекъсна и запя:
Щом скреж покрий камбаната на Клавес
и Сенки изпълзят на пътя,
щом притъмней във Кладенеца и водата,
три Меча ще се появят.
Двамата мъже се обърнаха изненадани.
На вратата стоеше Гелое. Тя продължи песента, като се приближаваше към тях.
Щом Букен от Земята изпълзи
и спусне се от висотите Хунен,
кошмарът щом налегне Сън спокоен,
три Меча ще се появят.
Да променят съдбата те,
на Времето Мъглите да разсеят,
щом Древното е устояло,
три Меча ще се появят…
— Не можех да не те чуя, принц Джосуа — имам остър слух. Думите ти са много мъдри. Но колкото до съмнението дали мечът ще помогне… — Тя направи гримаса. — Извини една стара жена за резкостта, но ако не вярваме в силата на пророчеството на Нисес, какво ни остава?
Джосуа се опита да се усмихне.
— Не оспорвах, че това е важно за нас, валада Гелое. Просто бих искал да съм по-наясно що за оръжия са тези мечове.
— Както и всички ние. — Магьосницата кимна на Деорнот, после хвърли бърз поглед към черния меч. — И все пак имаме един от трите Велики меча, а това е повече, отколкото имахме до неотдавна.
— Вярно. Много вярно. — Джосуа се опря на каменната маса. — И сме на безопасно място благодарение на теб. Не съм станал сляп към добрата съдба, Гелое.
— Но се тревожиш. — Тя въздъхна. — Става все по-трудно да се изхранва нарастващото селище и все по-трудно да се управляват живеещите в него.
Принцът кимна и каза:
— А и мнозина от тях дори не знаят защо са тук, освен че са последвали други пришелци. След такова смразяващо лято не знам как ще оживеем през зимата.
— Хората ще те слушат, принце — каза Деорнот. В присъствието на магьосницата Джосуа приличаше повече на старателен ученик, отколкото на принц. Деорнот така и не бе свикнал да приема това и едва скриваше раздразнението си. — Ще правят каквото им кажеш. Ще преживеем зимата.
— Разбира се, Деорнот. — Джосуа сложи ръка на рамото на приятеля си. — Преминали сме през твърде големи изпитания, за да се препънем от дребните проблеми на днешния ден.
Той като че ли понечи да каже още нещо, но в този момент на широкото стълбище отвън се чуха стъпки. Младият Саймън и тролът се появиха на вратата, следвани от вълчицата на Бинабик. Едрото животно подуши въздуха, след това и камъните около вратата, и изтича да легне в дъното на залата. Деорнот с облекчение го гледаше как се отдалечава. Бе видял безброй доказателства за безобидността на вълчицата, но бе дете на еркинландските поля, където вълците бяха демони от приказките.