В този момент, макар и сред хора край масата, Гутулф се почувства сам като на брулен от вятъра връх. Не можеше повече да понася бремето на измамата и страха. Беше време да избяга. По-добре да бъде сляп просяк в най-вонящата помийна яма на Набан, отколкото да остане дори само минута на тази прокълната и обитавана от демони трапеза.
Гутулф отвори рязко вратата на стаята си и спря на прага, за да позволи на прохладния въздух от коридора да го облъхне. Беше полунощ. Дори и да не беше чул печалния звън, долетял откъм Кулата на Зеления ангел, би разпознал по-дълбокото докосване на студа до бузите и очите си острия ръб на нощта, когато слънцето е в най-далечната си точка.
Беше странно да усеща с очите си, но сега, когато Приратес беше унищожил зрението му, те се оказаха най-чувствителните му органи, регистриращи всяка промяна на вятъра и времето с тънкост, по-фина дори от тази на пръстите му. И все пак, колкото и полезни да бяха, имаше нещо ужасно в използването им по този начин. Няколко нощи се бе събуждал изпотен и почти бездиханен от това, че се сънуваше като безформено пълзящо създание с месести пипала, стърчащи от лицето му, слепи топчици, които потрепваха като рогцата на охлюв. В сънищата си той още виждаше. Съзнанието, че това, което вижда, е той самият, го събуждаше задъхан отново и отново и го връщаше в истинския мрак, който сега беше постоянното му местообитание.
Гутулф излезе в коридора, изненадан както винаги, че се намира все в чернота при преминаването си от една стая в друга. Когато затвори вратата и зад нея остана мангалът с тлеещите въглени, студът стана по-зъл. Той чу приглушеното подрънкване на ризниците на стражите по стените зад отворения прозорец, после се вслуша във вятъра, който се усилваше и го заглушаваше с гърмящата си песен. Куче изскимтя някъде долу и някъде зад няколко завоя на коридора меко се отвори и затвори врата.
Гутулф за момент се олюля несигурно, след това се отдалечи на още няколко крачки от своята врата. Ако трябваше да излезе, трябваше да го направи сега — безполезно беше да стои безцелно в коридора. Сега, когато околният свят бе ослепен от нощта, той беше отново в еднакви условия с всички. Имаше ли друг избор? Не можеше да понася това, в което се бе превърнал неговият крал. Но трябваше да си отиде тайно. Макар че сега с нищо не беше полезен на краля — ръката му вече не можеше да се вдигне за бой, — той все пак се съмняваше, че някогашният му приятел ще го пусне просто да си отиде. Защото един слепец да напусне замъка, където му дават храна и подслон, и да избяга от стария си приятел Елиас, който бе го защитавал от справедливия гняв на Приратес — това намирисваше твърде силно на предателство, или поне така щеше да се стори на мъжа, който седеше на Престола от драконова кост.
Гутулф бе мислил за това от доста време и дори бе репетирал пътя си. Щеше да слезе в Ерчестър и да прекара нощта в „Свети Сутрин“ — катедралата беше почти запустяла и монасите бяха доброжелателни към всеки просяк, осмелил се да нощува в стените на града. На сутринта щеше да се смеси с рехавия поток хора, които излизаха към пътя за Старата гора и отиваха на изток към долината Хасу. Пък оттам — кой знае? Може би към степите, където според слуховете Джосуа събирал бунтовническа войска. Или може би към някой манастир в Станшайър или другаде — някъде, където да намери убежище поне докато немислимата игра на Елиас не разруши всичко.
Но беше време да спре с мисленето. Нощта щеше да го скрие от любопитни очи; дневната светлина щеше да го свари скрит в „Свети Сутрин“. Време бе да тръгва.
Но щом се затътри по коридора, усети леко като перце присъствие до себе си — дихание, въздишка, неопределимо усещане за нещо. Обърна се и размаха ръка. Нима някой трябваше да го спре накрая?
— Кой е?…
Нямаше никого. Или ако имаше, сега той стоеше мълчаливо и се подиграваше със слепотата му. Гутулф почувства странна внезапна несигурност, сякаш подът се накланяше под краката му. Направи нова крачка и внезапно усети много силно присъствието на сивия меч, цялата му особена мощ навсякъде около себе си. За миг помисли, че стените са се срутили. Силен вятър премина около и през него и стихна.