Що за лудост беше това?
Беше сляп и не можеше да се ориентира. Едва не заплака. Беше прокълнат.
Без да знае къде е, тръгна по безкрайните коридори на Хейхолт. Опипващите му пръсти се натъкваха на необикновени неща — изящни мебели и полирани сложно резбовани перила, които не приличаха на нищо от това, което си спомняше за тези зали. Вратата към помещенията, заемани някога от камериерките на замъка, беше отворена и макар да знаеше, че стаите са празни — управителката беше измъкнала всичките си подчинени от замъка преди да нападне Приратес, — той чу неясни шепнещи гласове. Трепна, но продължи да върви. Вече познаваше променливата и незаслужаваща доверие природа на Хейхолт напоследък: още преди да загуби зрението си, замъкът беше станал наистина непостоянно място.
Продължи да брои крачките си. Бе се упражнявал за това излизане през последните седмици. Имаше трийсет и пет крачки до завоя на коридора, още две дузини до главната стълбищна площадка, после навън в тясната, прохладна от вятъра Лозова градина. Още петдесет крачки и отново беше под покрив — като намери пътя си надолу към Прохода на капелана.
Стената под пръстите му стана топла, а след това — внезапно — изгарящо гореща. Графът дръпна ръката си и изохка. Тъничък вик долетя от коридора:
— Т'си е-изи'ха ас-тригу!
Той отново протегна трепереща ръка и усети само камък, влажен и нощно-студен. Вятърът развяваше дрехата му — вятърът или някаква мърмореща, нематериална тълпа. Усещането за сивия меч беше ужасяващо силно.
Гутулф забърза по коридорите, като прокарваше пръсти колкото можеше по-високо по застрашително променливите стени. Доколкото можеше да определи, той беше единственото живо същество в тези зали. Странните звуци и докосванията, леки като дим или крилца на молец, бяха само привидения, успокояваше се той — те не можеха да му попречат. Те бяха сенките на магьосническото обкръжение на Приратес и той нямаше да им позволи да осуетят бягството му. Нямаше да остане пленник в този покварен замък.
Докосна грапавата повърхност на дървена врата и за своя огромна радост откри, че е броил правилно. Едва се сдържа да не извика ликуващо от невероятно облекчение. Бе стигнал малкия портал до Голямата южна порта. Зад него беше дворът и мръсните помещения, в които се хранеха слугите.
Но когато отвори вратата и прекрачи прага, вместо острия нощен въздух, който бе очаквал, усети горещ вятър и топлината на много огньове. Мърмореха гласове — обидени, плачливи.
Божа майко! Нима Хейхолт гори?
Гутулф се дръпна, но не можа да улучи вратата — пръстите му задраскаха камък, който при докосването му стана по-горещ. Мърморенето бавно се надигна до бръмчене на безброй възбудени гласове — тихо, но пронизващо като жуженето на пчелен кошер. Лудост, каза си той, фантазии. Не трябваше да се предава. Заклатушка се напред — все още броеше крачките си, — краката му се подхлъзнаха в калта на сервизните помещения, но токовете му някак си тракнаха по гладки плочи. Невидимият замък беше в някакъв ужасен водовъртеж — горящ и трепкащ в един момент, студен и твърд в следващия, и потънал в пълна тишина, тъй като обитателите му спяха и не подозираха нищо.
Сън и действителност бяха преплетени, мракът бе пълен с шепнещи призраци, които объркваха броенето му. Но Гутулф все още се бореше — с мрачната решителност, която бе негов другар в десетките ужасни военни походи като помощник на Елиас. Той тежко стъпваше към Средния двор и най-после спря да си почине за миг край мястото, където според последните му сметки някога се намираха покоите на дворцовия лекар. Усети острата миризма на изгоряло дърво, протегна ръка, усети как то се троши на гнил прах под пръстите му и разсеяно си спомни пожара, който бе убил Моргенес и още няколко души. Внезапно, сякаш повикани от мислите му, около него заскачаха пращящи пламъци. Това вече не можеше да бъде фантазия — той усещаше смъртоносната горещина. Тя го обгърна като смазващ юмрук, препречваше му пътя накъдето и да се обърнеше. Гутулф извика отчаяно. Щеше да изгори жив!
„Руаха, руаха Асу'а!“, плачеха призрачни гласове в пламъците. Сивият меч сега беше вътре в него, във всичко. Струваше му се, че чува неземната му музика и по-слабо — песните на магическите му братя. Три меча. Три нечестиви меча. Те вече го познаваха.
Чу се шумолене като от размахването на безброй крила, а после графът на Утаниат внезапно почувства, че пред него се образува отвор, празно пространство в иначе плътната стена от пламъци, врата, от която лъхаше студен въздух. И понеже нямаше друг изход, той метна пелерината си върху главата си и се заклатушка надолу — към по-спокойните и по-студени сенки.