Не можеше да изтръгне от гърлото си нито дума, но за проклетия все още можеше да вижда. Камарис се олюляваше, очевидно безпомощен като него. Старецът се мъчеше да задържи нападателя си и се опитваше да докопа нещо на пода — меча, досети се замаяният вран, черния меч. Но Камарис не можеше да го достигне както заради сумрака и неясните силуети на Адиту и нейния противник, които се търкаляха пред него, така и заради своя противник, от когото се бранеше с цепеницата.
В другия ъгъл нещо просветна в ръката на едно от бледоликите същества. Пурпурният блясък се стрелна като нападаща змия и избухна в облаче сенки, които се посипаха към земята по-бавно от снежинки. Тиамак присви безпомощно очи, щом една от тях кацна върху ръката му. Беше перо. Перо на бухал.
„Помощ — Тиамак усети пронизваща болка в черепа. — Трябва ни помощ. Ще умрем, ако някой не ни помогне“.
Камарис най-после успя да се наведе и грабна меча; почти изгуби равновесие, но успя да го вдигне тъкмо навреме, за да блокира удара на противника си. Двамата се завъртяха в кръг, Камарис олюлявайки се, а облеченият в черно нападател с изчислена грациозност. В един миг се хвърлиха един срещу друг и старият рицар отблъсна с ръка удара с кама, но острието остави кървава бразда под лакътя му. Камарис отстъпи тромаво назад, за да си осигури място да замахне с меча. Очите му бяха полупритворени от болка или изтощение.
„Той е ранен — мярна се отчаяна мисъл в съзнанието на Тиамак. Пулсиращата болка в главата му се усили. — Може би умира. Защо не идва никой?“
Вранът се примъкна към пълния с въглени мангал. Замаяните му сетива започваха да примигват като лампите на Кванитупул на разсъмване. В съзнанието му се оформи съвсем смътна мисъл, но все пак достатъчна, за да вдигне ръка към железния мангал. Щом усети — неясна като далечно ехо — топлината върху пръстите си, той блъсна. Мангалът се катурна и въглените се посипаха като водопад от рубини.
Тиамак падна. Причерня му. Последното, което видя, беше собствената му почерняла от саждите и сгърчена като паяк ръка, а зад нея цял рояк дребни пламъчета, които лижеха стената на палатката.
— Нямаме нужда от повече проклети въпроси! — изръмжа Исгримнур. — Натрупаха се достатъчно за три живота. Имаме нужда от отговори.
Бинабик разпери ръце.
— Съгласен съм с вас, херцог Исгримнур. Но отговорите не са овце, които пристигат, щом пастирът ги повика.
Джосуа въздъхна. Отвън вятърът за момент се засили и сякаш простена, разтърсвайки въжетата.
— Знам колко е трудно, Бинабик. Но Исгримнур е прав — трябват ни отговори. Нещата, които ни разказа за Звездата на Завоевателя, само увеличиха бъркотията. Онова, което трябва да разберем, е как да използваме трите Велики меча. Всичко, което ни казва звездата — ако си прав, — е, че времето ни да ги завладеем изтича.
— Тъкмо на това обръщаме най-голямо внимание, принц Джосуа — отвърна тролът. — И се надяваме скоро да научим повече, тъй като Странгиард откри нещо много важно.
— Какво е то? — попита Джосуа и се наведе напред. — Всяко нещо, човече, всяко нещо би повдигнало духа ни.
Отец Странгиард, който стоеше кротко, помръдна като че ли от неловкост.
— Не съм така уверен като Бинабик, ваше височество, че би свършило някаква работа. Първото открих преди известно време, докато пътувахме към Сесуад'ра.
— Странгиард търсеше един пасаж в книгата на Моргенес — заобяснява Бинабик, — нещо във връзка с трите меча.
— И?
Исгримнур забарабани с пръсти по калното си коляно. Беше изгубил доста време, за да закрепи здраво колчетата на палатката си в рохкавата влажна пръст.
— Онова, което, изглежда, предполага Моргенес — продължи архиварят, — е, че онова, което прави трите меча толкова важни — не, повече от важни, могъщи, — е обстоятелството, че не са от Остен Ард. Всеки от тях по някакъв начин се противопоставя на Божиите и природните закони.
— Как така?
Принцът слушаше напрегнато. Исгримнур бе малко разочарован, че разчепкването на подобни загадки задължително занимава Джосуа повече от недотам екзотичните задължения на един владетел като цената на житото и законодателството за поземлената собственост.
Странгиард изглеждаше разколебан.
— Гелое би могла да обясни по-добре от мен. Тя повече разбира от тези неща.
— Би трябвало вече да е тук — обади се Бинабик. — Дали да не я изчакаме още малко?
— Кажете ми, каквото можете — настоя Джосуа. — Денят беше тежък и съм уморен. А и жена ми не е добре и не искам да съм далеч от нея.
— Разбира се, принц Джосуа. Съжалявам. Разбира се. — Странгиард се съсредоточи. — Моргенес твърди, че във всеки меч има нещо, което не е от Остен Ард — не е от нашите земи. Трън е направен от камък, който паднал от небето. Блестящ гвоздей, който някога се наричал Минияр, е изкован от железния кил на кораба на Елврит, доплувал по морето от Запад. Това са земи, които нашите кораби вече не могат да открият. — Той се изкашля. — А Печал е едновременно от желязо и от ситско вълшебно дърво, които са несъвместими. Самото вълшебно дърво, както ми каза Адиту, е докарано като фиданка от мястото, което нейният народ нарича Градината. Нито едно от тези неща не би трябвало да е тук, нито едно от тях не би трябвало да е използваемо… освен може би чистото желязо от кила на кораба на Елврит.