— В такъв случай как са били направени тези мечове? — попита Джосуа. — Или тъкмо това е отговорът, който все още търсите?
— Моргенес споменава едно нещо — намеси се Бинабик. — Написано е и в един от свитъците на Укикук. Нарича се „Слово на сътворението“ — бихме могли да го наречем магическо заклинание, макар че тези, които познават Изкуството, не използват такива думи.
— „Слово на сътворението“? — Исгримнур се начумери. — Пак измислици?
— Да… и не — отвърна смутено Странгиард. — В действителност не сме сигурни. Но знаем, че Минияр е бил направен от дуорите — двернингите, както ги наричате на вашия език, херцог Исгримнур, — а Печал е бил направен от Инелуки в ковачниците на дуорите под Асу'а. Единствено дуорите са притежавали знанието да произведат такива могъщи неща, макар Инелуки да го е научил. По всяка вероятност имат пръст и в изковаването на Трън или по някакъв начин е използвано знанието им. Във всеки случай възможно е, ако знаехме начина, по който са били създадени мечовете, как са били преплетени една в друга силите. Възможно е това да ни научи как да можем да ги използваме срещу Краля на бурите.
— Би трябвало да се сетя да разпитам граф Еолаир по-внимателно, когато беше тук — каза намръщено Джосуа. — Срещал се е с дуори.
— Да, и те са му разказали за участието си в историята на Блестящ гвоздей — добави отец Странгиард. — Но е възможно все пак не тяхната направа да е най-важното за нашите цели, а самият факт, че съществуват. Така или иначе, ако се появи възможност в бъдеще да изпратим съобщение на дуорите и ако те се съгласят да разговарят с нас, лично аз бих им задал много въпроси.
Джосуа погледна замислено архиваря.
— Тази работа ти подхожда, Странгиард. Винаги съм мислил, че си прахосваш времето в бърсане на потънали в прахоляк ръкописи и в изясняване на неясните клаузи на каноническото право.
Свещеникът се изчерви.
— Благодаря, принц Джосуа. Всичко, което мога да постигна, се дължи на вашата доброта.
Принцът махна с ръка да отхвърли комплимента.
— Но все пак колкото и много да сте успели да постигнете ти, Бинабик и останалите, има още много работа. Продължаваме да се носим над дълбоки води с надеждата да зърнем късче земя… — Той се заслуша. — Какъв е този шум?
Исгримнур също беше доловил нарастващия ропот отвън, превъзмогнал воя на вятъра.
— Прилича на някакъв спор — каза той и се заслуша напрегнато. — Не, друго е — чувам много гласове. — Той се надигна. — Кълна се в чука на Дрор, само някой да не е вдигнал бунт. — Посегна към Квалнир: докосването до дръжката му сякаш го успокои. — Надявах се на спокойствие до утре, преди да потеглим отново.
Джосуа също се надигна и каза:
— Да не седим и се чудим тук вътре.
Щом Исгримнур излезе и огледа ширналия се лагер, моментално му стана ясно какво се е случило.
— Пожар! — викна той на Бинабик и Джосуа, които се измъкваха зад него. — Една палатка гори, но изглежда, и други са се подпалили.
Между палатките започнаха да притичват хора, тъмни силуети, които викаха и ръкомахаха. Майки измъкваха разплаканите си деца от постелите и ги изнасяха от палатките. Навсякъде се блъскаха ужасени хора. Една стара жена се бе свлякла на колене и ридаеше, въпреки че беше далеч от пожара.
— Ейдон да ни е на помощ! — викна Джосуа. — Бинабик, Странгиард, викайте за кофи и мехове и поведете тези обезумели хора към реката — трябва ни вода! Или още по-добре смъкнете някои от водонепропускливите палатки — с тях ще можете да донесете повече!
И хукна към пожара. Исгримнур забърза след него.
Пламъците вече се издигаха високо и озаряваха нощното небе с демоничните си огнени отблясъци. Щом приближиха пожара, порив на вятъра метна към тях огнена вихрушка искри, които опърлиха със съскане брадата на Исгримнур и той почна да я гаси с ръце и да ругае.