Тиамак се свести, повърна и пое дълбоко въздух. Главата му кънтеше като пердруинска църковна камбана.
Около него се издигаха пламъци, пърлеха кожата му и нажежаваха въздуха. Той залази панически по съскащата трева към петното хладен мрак — изхода, но блъсна лице в нещо черно и хлъзгаво. Опита се да се изкатери по него и смътно усети странната му съпротива; след малко нещото се килна встрани и той зърна покрито с черна качулка бяло лице. Очите му бяха изцъклени, по устните му се беше размазала кръв. Тиамак понечи да изпищи, но устата му беше пълна с парещ пушек и повърнато. Търкулна се на една страна и си пое въздух с последни усилия.
Внезапно някой го сграбчи за ръката и го издърпа с все сила през бледоликия труп и през огнената стена. За миг му се стори, че е мъртъв. Метнаха нещо отгоре му и го затъркаляха и заблъскаха със същата неочаквана ярост, с която го бяха издърпали, след това някой го отви и той видя, че лежи на влажна трева. Пламъците ближеха небето, но той беше спасен. Спасен!
— Вранът е жив — каза някой.
Стори му се, че позна напевния глас на ситката, сега обаче прегракнал от уплаха и тревога.
— Камарис го измъкна. Как така остана буден, след като го отровиха, а успя и да убие двама Хикеда'я?
Последва неясен отговор.
След като лежа дълго неподвижен — поемаше свежия въздух с болезнени вдишвания — Тиамак се обърна на една страна. На няколко крачки от него стоеше Адиту, с почерняла от саждите бяла коса и оплескано с мръсотия златисто лице. На земята пред нея лежеше горската жена Гелое, отчасти загърната в наметало, но отдолу явно гола; мускулестите й крака блещукаха от росата — или от пот? Докато Тиамак я наблюдаваше, тя се помъчи да седне.
— Не, не бива — спря я Адиту. — В името на Горичката, Гелое, ти си ранена.
Гелое повдигна глава с усилие.
— Не — отвърна тя. Тиамак едва долови гърления й шепот. — Аз умирам.
Адиту се наведе и протегна ръка.
— Дай да ти помогна…
— Не! — Гласът на Гелое стана по-ясен. — Не, Адиту, вече е… твърде късно. Наръгаха ме… десетина пъти.
Тя се закашля и по брадичката й потече тъмна струйка, проблесна на светлината от горящите палатки. Тиамак се вторачи в полумрака. Стори му се, че зад нея вижда краката на Камарис, но и да беше така, останалата част от масивното му тяло бе скрита зад нейната сянка.
— Трябва да тръгвам.
Гелое се опита да стане, но не успя.
— Сигурно има начин… — почна Адиту.
Гелое се засмя едва-едва, отново се закашля и изплю кървава храчка.
— Допускаш ли… че аз… не знам? — отвърна тя. — Бях лечителка… доста дълго. — Тя протегна трепереща ръка. — Помогни ми. Помогни ми да стана.
Лицето на Адиту — изражението му за момент напомняше обичайното за всеки простосмъртен вцепенение от ужас — стана тържествено. Тя хвана ръката на Гелое, приведе се и стисна и другата й ръка. Мъдрата жена бавно се изправи. Залитна, но Адиту я задържа.
— Трябва… да тръгвам. Не искам да умра тук.
Гелое измъкна ръцете си от ръцете на Адиту и направи няколко несигурни крачки. Наметалото й се свлече и тя остана гола, огряна от заревото на пожара. Кожата й беше покрита с пот и петна кръв.
— Ще се върна в моята гора. Нека тръгна, докато все още мога.
Адиту се поколеба, после сведе глава.
— Както желаеш, валада Гелое. Сбогом… приятелко, Синя'а ду-н'ша е-д'трейеза инро.
Треперейки, Гелое вдигна ръце и направи още една крачка. Жегата от пламъците се увеличи и мъдрата жена като че ли заблестя. Очертанията й за миг се размиха и на мястото й се появи нещо като сянка или облаче пушек. За миг сякаш самата нощ се втурна към петното. Тиамак примигна — и след това нощта отново влезе в правата си.
Бухалът направи бавен кръг там, където допреди малко стоеше Гелое, и се понесе над приведените от вятъра треви. Движенията му бяха вдървени и тромави и на няколко пъти вятърът сякаш щеше да го запокити върху земята, но той продължи несигурния си полет и накрая нощният мрак го погълна.
Тиамак отпусна все още натежалата си от мрачните сенки и болезнените шумове глава на земята. Не беше сигурен какво точно е видял, но знаеше, че се е случило нещо ужасно. Някъде наблизо се спотайваше огромна печал. Нямаше никакво желание да я допусне още по-близо.
Едва доловимите подвиквания в далечината постепенно се превърнаха в груби крясъци. Покрай него затрополиха крака и внезапно нощта се изпълни с движение. Към небето се издигна огромна съскаща струя пара — някой лисна ведро вода върху пламъците, обгърнали палатката на Камарис.
След миг той усети силните ръце на Адиту да го сграбчват под мишниците.