— Ще те стъпчат, храбри човече от мочурищата — каза тя в ухото му и го помъкна надалеч от пламъците към прохладния мрак. Остави го и след малко се върна с пълен мех. Притисна го до напуканите му устни, докато най-после той не осъзна какво е това, и го остави да се напие — той усещаше неутолима жажда.
Някакъв едър силует внезапно се свлече от едната му страна. Беше Камарис. Бялата му коса беше опърлена и почерняла като косата на Адиту. Лицето му беше оплескано с пепел и той гледаше с блуждаещ поглед. Тиамак му подаде меха, след което го сръга и рицарят най-после се сети да го надигне към устата си.
— Бог да ни пази… — въздъхна Камарис.
После заоглежда замаяно разрастващите се пламъци и крещящата тълпа, която се опитваше да ги изгаси.
Адиту се върна и седна до тях. Камарис й предложи меха, тя го взе, отпи само една глътка и му го върна.
— А… Гелое? — попита Тиамак.
Адиту поклати глава.
— Умира. Замина си.
— Кой…
Все още му беше непосилно трудно да говори, но внезапно изпита желание да узнае, да подреди по някакъв начин ужасяващите събития в главата си. Изпитваше и нужда от нещо — поне думи, ако не друго, — с което да запълни празнотата в себе си. Взе меха от Камарис и пак пи.
— Кои… бяха?
— Хикеда'я — отвърна Адиту, без да откъсва поглед от пожара и хората, които го гасяха. — Норните. Дългата ръка на Утук'ку ни застигна тази нощ.
— Аз… опитах се… да извикам за помощ. Но не можах.
Адиту кимна.
— Кей-вишаа. Отрова, която се носи с вятъра. Убива за известно време гласа и приспива. — Тя погледна Камарис, който беше отпуснал глава, очите му бяха затворени. — Не знам как той издържа толкова време. Ако не беше, щеше да е ужасно. Саможертвата на Гелое щеше да е напразна. — Тя се обърна към врана. — Ти също, Тиамак. Щеше да е много по-лошо без твоята помощ: ти намери меча на Камарис. А и пожарът ги уплаши. Знаеха, че не разполагат с много време, и това ги караше да са припрени. Иначе всички щяхме още да сме там.
Тя посочи обхванатата от пламъците палатка.
„Саможертвата на Гелое“.
Очите на Тиамак се напълниха със сълзи. Пареха.
„О, ти, която чакаш да отведеш всички — замоли се отчаяно той — не припарвай наблизо!“
Той скри лицето си в ръце. Не искаше да мисли повече.
Джосуа тичаше по-бързо и когато Исгримнур най-после го настигна, вече беше спрял, за да се увери, че пожарът е овладян. Беше се разпространил съвсем малко — бяха пострадали само пет-шест палатки и почти всичките им обитатели бяха успели да се спасят. Сангфугол беше един от тях. Стоеше само по дълга риза и се оглеждаше с помътен поглед.
След като се увери, че са взети всички възможни мерки, Исгримнур последва Джосуа, който тръгна към Камарис и другите двама оцелели, ситката и дребния Тиамак. Бяха целите в кръв и обгаряния, но след като ги огледа набързо, Исгримнур се увери, че ще оживеят.
— О, слава на милостивия Ейдон, че успя да се спасиш, сър Камарис — каза Джосуа и приклекна до стария рицар. — Сетих се, че е твоята шатра, щом видяхме пламъците. — Той се извърна към Адиту, която изглеждаше на себе си, което не можеше да се каже за Камарис и мъжа от блатата. — Кого загубихме? Казаха, че в шатрата имало трупове.
Адиту го погледна.
— Гелое. Зле е ранена. Умира.
— Проклятие! — Гласът на Джосуа беше дрезгав. — Проклет ден! — Той откъсна снопче трева и гневно го запокити настрани, после се овладя. — Тя вътре ли е? Кои са другите?
— Гелое не е там — отвърна Адиту. — Тримата в шатрата са от тези, които наричате норни. Гелое отиде в гората.
— Какво!? — Джосуа я изгледа изумено. — Как така е отишла в гората? Нали каза, че умира.
— Умира. — Адиту разпери пръсти. — Мисля, че не иска да видим последните й мигове. Тя беше особена, Джосуа — повече, отколкото предполагаш. Тръгна си.
— Тръгна си?
Ситката кимна.
— Да, тръгна си.
Принцът направи знака на Дървото и наведе глава. Когато отново вдигна очи, по бузите му се стичаха сълзи и Исгримнур си помисли, че не са от пушека. При мисълта за загубата на Гелое той също изпита усещането, че върху него се спуска някаква сянка. При струпалите се в момента неотложни задачи сега не можеше да й обърне внимание, но благодарение на дългия си опит от многобройните сражения беше сигурен, че тя ще го връхлети по-късно.
— Нападнаха ни направо в центъра — каза горчиво принцът. — Как са се промъкнали покрай часовоите?
— Този, с когото се бих, беше вир-вода — отвърна Адиту. — Може да са се спуснали по реката.
Джосуа изруга.
— Съвсем се разпуснахме, а аз съм най-жалък мерзавец. Струваше ми се странно, че норните не ни обръщат внимание от толкова време, но предпазните ми мерки се оказаха недостатъчни. Само тези тримата ли бяха?