— Мисля, че нямаше други — отговори Адиту. — И щяха да са предостатъчно, ако не ни беше проработил късметът. Ако с Гелое не бяхме усетили, че нещо не е наред, и ако Тиамак не бе разбрал някак си, за да пристигне навреме, всичко щеше да приключи по съвсем различен начин. Мисля, че са възнамерявали да убият или най-малкото да отвлекат Камарис.
— Но защо?
Джосуа погледна стария рицар и отново се обърна към Адиту.
— Не знам. Но нека го отнесем, а също и Тиамак, на по-топло място, принц Джосуа. Камарис има най-малко една, а може би и повече рани, а Тиамак е лошо изгорен.
— Милостиви Ейдон, права си — каза Джосуа. — Явно съм си загубил ума. Един момент.
Той се обърна, повика няколко воини и ги изпрати със заповеди да претърсят лагера.
— Не можем да сме сигурни, че не е имало още норни или други нападатели — продължи Джосуа. — Най-малкото може да открием нещо, което да ни подскаже как са се промъкнали в лагера, без да бъдат забелязани.
— Никой от Родените в Градината не може да бъде забелязан лесно от смъртен, ако сам не желае да го забележат — обясни Адиту. — Сега може ли да отнесем Камарис и Тиамак?
— Разбира се. — Джосуа викна на двама души, които носеха вода: — Хей! Елате да ни помогнете! — После се обърна към Исгримнур. — Четирима са достатъчни да ги пренесат, въпреки че Камарис е цяла грамада. — Той поклати глава. — Адиту е права — оставихме тези смелчаци да чакат прекалено дълго.
Херцогът беше изпадал неведнъж в подобни ситуации и знаеше, че прекалената припряност е точно толкова вредна, колкото мудността.
— Мисля, че е по-добре да намерим нещо, с което да ги пренесем — каза той. — Можем да направим носилки от парчетата от изгорелите палатки.
— Добре. — Джосуа се обърна. — Адиту, не те попитах дали ти не си ранена.
— Само драскотини, принц Джосуа. Когато направим необходимото за тези двамата, трябва да съберем тези, на които се доверяваш, за да поговорим.
— Да. За много неща трябва да поговорим. Ще се съберем след един час в палатката на Исгримнур. А пък… — Принцът спря и наведе глава, после отново ги погледна. Лицето му беше пребледняло от скръб. — Помислих си, че трябва да намерим Гелое, за да се погрижи за тях… но…
Адиту събра пръсти в някакъв ситски жест.
— Да, това няма да е последният път, когато ще ни липсва.
— Аз съм — Джосуа! — извика принцът.
И влезе. Гутрун държеше нож и го гледаше освирепяла като приклещен язовец, готова да защити Воршева от всяка опасност. Едва когато го позна, отпусна ножа поуспокоена, но все още нащрек.
— Какво става? Чухме крясъците. Мъжът ми с теб ли е?
— Той е в безопасност, Гутрун. — Джосуа пристъпи до леглото, наведе се, прегърна Воршева и я целуна по челото. — Нападнаха ни поданици на Краля на бурите. Имаме една-единствена, но голяма загуба.
— Кой? — възкликна Воршева и го стисна за ръката.
— Гелое.
Тя изплака.
— Трима норни нападнали Камарис — обясни Джосуа. — Адиту, Гелое и вранът Тиамак му се притекли на помощ. Норните са убити, но Адиту каза, че Гелое е ранена смъртоносно. — Той тръсна глава. — Тя беше най-мъдрата от всички ни. Сега си отиде и няма с кого да я заместим.
Воршева се отпусна в леглото.
— Но тя току-що беше тук, Джосуа! Дойде с Адиту да ме види. И сега е мъртва?
Очите й се напълниха със сълзи.
Джосуа кимна унило.
— Дойдох да се уверя, че сте в безопасност. Сега трябва да вървя да се видя с Исгримнур и останалите, за да обсъдим случилото се и какво да правим. — Той стана, наведе се и отново целуна съпругата си. — Не заспивайте… и дръж в готовност ножа си, Гутрун, докато не изпратя някой да ви пази.
— Друг никой ли не пострада? Гутрун каза, че видяла пожар.
— Изгоря палатката на Камарис. Изглежда, само той е бил нападнат.
Принцът пристъпи към вратата.
— Но, Джосуа — спря го Воршева, — сигурен ли си? Лагерът е твърде голям.
Той пак тръсна глава.
— В нищо не съм сигурен, но не сме чули за други нападения. Скоро ще пратя някой да ви пази. Трябва да тръгвам, Воршева.
— Пусни го да върви, милейди — каза Гутрун. — И се опитай да поспиш. Помисли за детето.
Воршева въздъхна. Джосуа стисна ръката й, след това се обърна и бързо излезе от палатката.
Щом принцът пристъпи в осветеното от лагерния огън пространство, Исгримнур вдигна очи. Всички, които очакваха Джосуа, сведоха почтително глави.
— Джосуа… — започна херцогът, но принцът не го остави да довърши.