Выбрать главу

— Постъпих глупаво, Исгримнур. Не е достатъчно да изпратиш патрули да обиколят лагера, за да огледат за норни. В името на кръвта на Ейдон, отне ми доста време, за да го осъзная… Слудиг! — извика той. — Тук ли е Слудиг?

Римърът пристъпи напред.

— Тук съм, принц Джосуа.

— Изпрати войници из лагера да проверят дали всички са налице и особено тези, които се намират в опасност. Бинабик и Странгиард бяха с мен, преди да лумне пожарът, но това не означава, че са все още в безопасност. Твърде късно си давам сметка, че това би могло да е отвличане на вниманието. И племенницата ми Мириамел — веднага изпрати някой до палатката й. Саймън също, въпреки че той може да е с Бинабик. — Джосуа се навъси. — Щом им е трябвал Камарис, вероятно е заради меча. Саймън го носеше известно време, затова той може би също е в опасност. Проклет да съм, че не се сетих!

Исгримнур се изкашля и каза:

— Вече изпратих Фреозел да потърси Мириамел, Джосуа. Знаех, че ще искаш да видиш лейди Воршева при първа възможност и затова реших, че не бива да се бавя.

— Благодаря, Исгримнур. Настина отидох да я видя. Двете с Гутрун са наред. — Джосуа се начумери. — Но се срамувам, че ти се е наложило да мислиш вместо мен.

Исгримнур поклати глава.

— Да се надяваме, че принцесата е в безопасност.

— Фреозел е отишъл да потърси Миришел — каза Джосуа на Слудиг. — Един човек по-малко за издирване. Върви да провериш за останалите. И постави двама стражи пред палатката ми. Ще съм по-спокоен, като знам, че някой пази Воршева.

Римърът кимна, подбра няколко войници и тръгна да изпълни заповедта.

— А сега — обърна се Джосуа към Исгримнур, — чакаме. И мислим.

Преди да измине и час, дойде Адиту. Отец Странгиард и Бинабик бяха с нея — бяха я придружили, за да се уверят, че Камарис и Тиамак са добре: за тях се грижеше една от лечителките от Нови Гадринсет. Но явно бяха искали и да поговорят, което беше очевидно от факта, че докато наближаваха палатката на Исгримнур, още бяха потънали в задълбочен разговор.

Адиту разказа на Джосуа и останалите подробностите от случилото се. Говореше спокойно, но Исгримнур не пропусна да забележи, че макар както винаги да подбираше внимателно думите си, е дълбоко развълнувана. Знаеше, че двете с Гелое бяха приятелки; сега Адиту явно скърбеше също както би скърбял обикновен смъртен. От това му стана по-симпатична, но след малко той отпъди тази мисъл като несъществена. Защо безсмъртните да не изпитват скръб като хората? От онова, което знаеше, със сигурност бяха страдали не по-малко.

— Така. — Джосуа се облегна и огледа насядалите в кръг хора. — Не открихме никакви следи някой друг да е бил нападнат. Въпросът е защо избраха Камарис?

— Трябва да има нещо в това стихотворение за Трите меча все пак — обади се Исгримнур.

Лично той не си падаше по подобни неща: караха го да се чувства несигурен, но изглежда, светът си беше такъв. Как можеше да не си спомня с умиление за пределната яснота на нещата в младите му години? Дори най-лошото от тях, войната, колкото и да беше ужасна, не беше изпълнена до такава степен със странни магии и тайнствени врагове.

— Сигурно им е трябвал заради Трън — добави херцогът.

— А може би са търсели само Трън — каза сериозно Бинабик. — И Камарис не е бил от особено значение.

— Все още не мога да проумея как са успели почти да го победят — намеси се Странгиард. — Каква е тази отрова, за която спомена, Адиту?

— Кей-вишаа. Всъщност не е точно отрова: ние, Родените в Градината, я използваме в Горичката, когато настъпи времето на Годишния танц. Но може да бъде използвана и за предизвикване на продължителен, тежък сън. Донесена е от Вениха До'сае. Моят народ я е използвал, когато е пристигнал тук, за да прогонва опасни животни — някои от тях огромни създания, които отдавна не съществуват в Остен Ард — от местата, където сме искали да издигнем градовете си. Щом я подуших, веднага разбрах, че нещо не е наред. Ние, Зида'я, не я използваме за друго, освен за танцовите церемонии в края на годината.

— И как я използвате тогава? — попита заинтригувано архиварят.

Адиту сведе очи.

— Съжалявам, Странгиард, но не мога да ти кажа. Може би изобщо не трябваше да споменавам за това. Явно съм уморена.

— Нямаме желание да се ровим в ритуалите на твоя народ — намеси се Джосуа. — А и имаме да говорим за много по-важни неща. — Той метна раздразнен поглед към Странгиард и архиварят се оклюма. — Достатъчно е, че разбрахме как е бил нападнат Камарис, без да успее да вдигне тревога. Имаме късмет, че Тиамак е проявил съобразителност да запали палатката. Вече ще има строг ред при устройването на лагер. Всички, изложени на известна опасност, ще разполагат палатките си близо една до друга в самия център, така че да са под око. Аз съм виновен, че удовлетворих желанието на Камарис за уединение. Погледнах твърде безгрижно на задълженията си.