— Не исках да се навърта около Воршева — отвърна Гутрун доста притеснено. — При това беше съвсем за кратко, докато Гелое беше с вас.
— Цяла вечер бях с нея — заобяснява Джеръмайъс. — След като заспа, аз също заспах. Не исках, но бях уморен.
— Нищо лошо не си направил, като си заспал — успокои го Джосуа. — Кажи какво стана.
— Събудих се, когато се развикаха, че имало пожар. Помислих си, че Лелет ще се уплаши. Тя седеше с отворени очи, но май не чу дори една дума от това, което й казах. След това се отпусна назад и затвори очи, сякаш заспа. Изобщо не можах да я събудя! А опитвах дълго. После я донесох тук, за да видя дали херцогиня Гутрун може да помогне.
Джеръмайъс беше готов да се разплаче.
— Не си направил нищо лошо, Джеръмайъс — повтори принцът. — Сега искам да направиш нещо за мен.
Младежът си пое дъх и почти изхълца:
— К-какво, ваше височество?
— Иди в палатката на Исгримнур и виж дали Бинабик е там. Тролът разбира от лечение. Той ще се погрижи за Лелет.
Безкрайно доволен, че може да свърши нещо полезно, Джеръмайъс изскочи навън.
— Честно казано — продължи Джосуа, — вече не знам какво да си мисля за всичко, което се случи тази нощ. Но трябва да призная, че съм вбесен от Мириамел. По дяволите нейното вироглавство!
Той сграбчи в пестник одеялото на Воршева и го заусуква от безсилие.
Когато Джеръмайъс се върна с Бинабик и Адиту, в състоянието на Лелет не беше настъпила никаква промяна. Дребосъкът огледа момичето и каза:
— И преди съм я виждал така. Отишла е някъде другаде, по Пътя на сънищата или на някое друго място.
— Но със сигурност не е оставала толкова дълго така — добави Джосуа. — Не мога да не си мисля, че това има нещо общо със случилото се тази нощ. Възможно ли е отровата на норните да й подейства по този начин, Адиту?
Ситката коленичи до Бинабик, повдигна клепачите на момичето, после сложи тънките си пръсти под ухото му, за да провери пулса.
— Не мисля. Несъмнено и той — тя посочи Джеръмайъс — щеше да е поразен, ако Кей-вишаа се беше разпръснала толкова надалеч.
— Устните й се движат! — възкликна Джеръмайъс. — Вижте!
Макар Лелет да продължаваше да лежи, сякаш потънала в дълбок сън, устата й наистина се отваряше и затваряше, сякаш щеше да проговори.
— Тихо!
Джосуа се наведе към нея. Всички млъкнаха.
Устните на Лелет продължаваха да се движат, от устата й се дочу шепот:
— … чуйте ме…
— Тя проговори! — възкликна Джеръмайъс, но спря, стреснат от погледа на принца.
— … ще говоря все пак. Аз издъхвам. Остава ми съвсем малко време…
Гласът, който излизаше от устицата на момичето, макар едва доловим и задъхан, им беше познат.
— … мисля, че норните кроят повече неща, отколкото подозираме. Играят някаква двойна игра… Случилото се нощес не е заблуждаваща маневра, а нещо още по-коварно…
— Какво му е на това дете? — подхвърли нервно Гутрун. — Никога не е говорила така — а и това не е нейният глас.
— Това е Гелое — отвърна кротко Адиту, сякаш зърнала познат, който се приближава по пътя.
— Какво?! — Херцогинята направи знака на Дървото и се ококори. — Що за магия е това?
Адиту се приведе до ухото на Лелет и промълви:
— Гелое? Чуваш ли ме?
Ако това действително беше мъдрата жена, изглежда, не бе чула приятелката си.
— … Спомнете си съня на Саймън… за лъжливия пратеник.
Настъпи пауза. Гласът проговори отново — беше още по-тих и всички затаиха дъх, за да не изпуснат нито дума.
— … Аз умирам. Лелет е някак си с мен тук в това… мрачно място. Така и не успях да я разбера напълно и това е най-странно от всичко. Мисля, че мога да говоря през нейната уста, но не знам дали някой в момента слуша. Времето ми привършва. Запомнете: пазете се от лъжлив пратеник…
Настъпи нова дълга пауза. И точно когато всички си помислиха, че това е краят, устните на Лелет отново потрепнаха:
— Вече тръгвам. Не скърбете за мен. Живях дълго и направих, каквото исках да направя. Ако искате да ме запомните, помнете, че гората беше моят дом. Грижете се за нея. Ще се опитам да върна Лелет при вас, макар че тя не иска да ме остави. Сбогом. Помнете…
Гласът угасна. Момиченцето продължаваше да лежи като мъртво.
Джосуа вдигна очи. Те блестяха от сълзи.
— До самия си край — каза почти гневно той — се опитва да ни помогне. О, милостиви Боже, тя имаше храбра душа.
— Стара душа промълви едва чуто Адиту.
Изглеждаше потресена.
За известно време надвисна тежка, скръбна тишина, но Лелет повече не помръдна устни. Отсъствието на Гелое изглеждаше още по-властно, още по-смайващо, отколкото допреди малко. Всички се просълзиха от скръб и страх, осъзнали размера на загубата. Принцът заговори тихо за горската жена — възхваляваше храбростта й, мъдростта и добротата й, но никой друг не събра кураж да добави нещо. Накрая Джосуа отпрати всички да си починат. Адиту каза, че не изпитва никаква нужда от сън, и остана да наблюдава детето, в случай че се събуди през нощта. Джосуа легна облечен до съпругата си, готов за всякаква възможна неприятност, която би могла да ги сполети. След няколко мига потъна в дълбок, мъчителен от изтощението сън.