На сутринта принцът се събуди и завари Адиту все така да бди над Лелет. Накъдето и да бе тръгнала детската й душа, за да придружи Гелое, все още не се беше завърнала.
Малко по-късно Хотвиг се прибра в лагера с хората си — изтощени и с празни ръце.
2. Призрачна луна
Саймън и Мириамел яздеха, почти без да разговарят, на север, по същия път, по който бяха пристигнали в Гадринсет.
Саймън я попита защо и тя отвърна:
— Защото тук има хиляди пресни следи от копита. И защото Джосуа знае къде отивам, така че ще е глупаво да тръгнем направо, в случай че разберат, че сме тръгнали снощи.
— Джосуа знае ли къде отиваме? — Саймън се намръщи. — Това не го очаквах.
— Ще ти обясня, когато се отдалечим достатъчно, за да не можеш да се върнеш за една нощ — отвърна хладно тя. — Когато съм достатъчно далече, за да не могат да ме хванат и да ме върнат.
Явно нямаше намерение да отговаря на повече въпроси.
Саймън оглеждаше боклуците от двете страни на широкия разкалян път. Огромна тълпа беше минала по него вече два пъти, без да се броят няколкото по-дребни групи на път за Сесуад'ра и Нови Гадринсет; младежът си помисли, че ще мине доста време, преди върху опустошената земя отново да поникне трева.
„Вероятно пътищата възникват точно така — помисли си той и се усмихна въпреки умората. — Никога не съм се сещал за това. Може би някой ден това ще стане истински път, павиран, със странноприемници и пътни станции… а аз ще съм го виждал, когато не е бил нищо повече от изровена от копитата бразда“.
Разбира се, това предполагаше, че каквото и да се случи в дните занапред, все пак ще има крал, който да полага грижи за пътищата. От онова, което му бяха казали Джеръмайъс и останалите за положението в Хейхолт, изглеждаше малко вероятно Елиас да обръща внимание на подобни неща.
Яздеха покрай Стефлод, чиито сребристи води блещукаха под призрачната лунна светлина. Мириамел упорито мълчеше и на Саймън му се струваше, че яздят вече дни наред, макар че луната се бе отместила едва-едва. Отегчен, той не откъсваше очи от Мириамел, възхитен от бялата й кожа, която грееше под лунните лъчи, докато тя най-после не му каза раздразнено да спре да я зяпа. Докато отчаяно търсеше с какво да отвлече вниманието си, той се впусна в размишления за Канона на рицарството и учението на Камарис. Когато и това не задържа интереса му за по-дълго от половин левга, си запя тихичко една подир друга всички песни за Джак Мандуоуд, които знаеше. По-късно, след като Мириамел отблъсна още няколко опита за разговор, се зае да брои звездите, които бяха обсипали небето, безбройни като зрънца сол, пръснати върху абаносовочерна маса.
Когато вече му се струваше, че всеки момент ще полудее — и беше абсолютно убеден, че през тази единствена безкрайна нощ вече трябва да е изминала цяла седмица — Мириамел спря коня си и посочи една горичка на склона над ширналата се бразда на наскоро изровения път.
— Ето там — каза тя. — Там ще спрем да преспим.
— Нямам нужда от сън — излъга Саймън. — Можем да продължим, ако искаш.
— Няма смисъл. Не искам през деня да сме на открито. После, след като се отдалечим, можем да яздим и по светло.
Саймън повдигна рамене.
— Щом казваш.
Сам беше пожелал това приключение, така че би трябвало да го изтърпи във възможно по-добро настроение. В първите моменти след бягството им си беше представял — в кратките мигове, в които изобщо си беше позволявал да мисли, — че Мириамел ще стане по-любезна, след като опасността да бъдат открити намалее. Вместо това с напредването на нощта тя сякаш ставаше все по-мрачна.
Дърветата на склона растяха близо едно до друго и образуваха почти плътна стена между импровизирания им лагер и пътя. Не запалиха огън — Саймън трябваше да се съгласи, че така е по-добре — а само пийнаха вино с вода и хапнаха по залък хляб.
Когато се увиха в наметалата си и легнаха един до друг, Саймън неочаквано усети, че умората му се е изпарила — всъщност изобщо не му се спеше. Заслуша се. Макар че дишането на Мириамел беше спокойно и равномерно, тя май също не спеше. Някъде в дърветата цвъртеше самотен щурец.