Погледна кобилата си и тъгата му се задълбочи. Намиращата дома. Хубаво име. А той току-що беше напуснал поредния си дом, при това този път без никаква важна причина.
Въздъхна и се надигна. Нямаше какво да се направи, поне в този момент. Щеше да се опита да убеди Мириамел да се върнат, когато се събудеше.
Придърпа наметалото около себе си и се изправи. Отвърза конете, застана в края на горичката и се огледа внимателно, преди да ги поведе надолу към реката на водопой. Когато ги върна, ги завърза за друго дърво, където им беше лесно да достигат стръковете новопоникнала трева. Докато наблюдаваше Намиращата дома и безименния жребец на Мириамел да отскубват със задоволство свежата трева, за първи път, откакто се беше събудил от ужасния кошмар, усети да му олеква.
Разходи се из горичката, за да събере съчки — подбираше само по-сухи, за да горят с малко пушек, и накладе малък огън. Зарадва се, че се бе сетил да вземе кремъка и праханта, но се запита колко ли време ще му трябва, за да намери нещо, което му бе не по-малко необходимо, но го бе забравил в бързането да напуснат лагера. Седна пред огъня, за да стопли ръцете си, и загледа спящата Мириамел.
След малко, докато той ровеше из багажа да види какво е останало за ядене, Мириамел започна да се мята и да стене насън.
— Не! — измърмори тя. — Не, няма…
Вдигна ръце, сякаш за да отблъсне нещо. След като я погледа известно време вцепенен, Саймън се приближи, коленичи до нея и хвана ръката й.
— Мириамел. Принцесо. Събуди се. Сънуваш кошмари.
Тя се опита да дръпне ръката си, но едва-едва. Най-накрая отвори очи. Погледна го втренчено и сякаш в първия момент видя друг човек, защото вдигна ръка да се предпази. Но после го позна и я отпусна. Другата й ръка остана в неговата.
— Просто лош сън.
Той стисна нежно пръстите й, изненадан и доволен колко голяма е ръката му в сравнение с нейната.
— Нищо ми няма — промълви накрая тя, надигна се, седна и зави раменете си с одеялото. Огледа се така, сякаш дневната светлина беше някаква глупава прищявка на Саймън. — Кое време е?
— Слънцето още не се е показало над дърветата. Вече напоих конете.
Тя не отговори, но стана и излезе с несигурни крачки от горичката. Саймън присви рамене и продължи да търси какво да закусят.
Когато Мириамел след малко се върна, беше намерил бучка меко сирене и кръгла пита — беше я разчупил и я препичаше, забодена на една пръчка над огъня.
— Добро утро — каза тя. Беше разрошена, но беше изплакнала мръсотията от лицето си и изразът й беше почти весел. — Съжалявам, че бях толкова рязка. Сънувах… ужасен сън.
Той я погледна заинтригувано, но тя не продължи.
— Ами да хапнем — каза той.
— И огън имаме. — Тя седна до пламъците и протегна ръце към тях. — Надявам се пушекът да не ни издаде.
— Няма. Огледах наоколо.
Подаде й половината питка и парче сирене. Тя залапа лакомо и се усмихна с пълна уста.
— Огладняла съм. Снощи бях толкова притеснена, че не хапнах нищо.
— Има още, ако искаш.
Тя поклати глава.
— Трябва да пестим. Не знам колко дълго ще пътуваме и може да не намерим друга храна. — Мириамел го погледна. — Можеш ли да стреляш? Взех лък и колчан със стрели.
Тя посочи закачения на седлото й лък.
Саймън помръдна рамене.
— Стрелял съм, но не съм Мандуоуд. Е, мога да улуча крава от десетина крачки.
Мириамел се изкикоти.
— Имах предвид зайци или катерички, или птички, Саймън. Не вярвам да срещнем много крави.
Той кимна сериозно.
— В такъв случай по-добре да постъпим, както казваш, и да пестим храната.
Мириамел се отпусна назад и сложи ръце на корема си.
— След като имаме огън…
Стана и отиде до коня си. Извади от дисагите две чаши и малка торбичка, върна се до огъня и сложи два малки камъка върху въглените, за да се нагорещят.
— Нося чай от джоджен.
— Нали не му слагаш сол и лой? — попита Саймън, припомнил си кануките и техните странни подправки.
— Милостива Елисия, не! — отвърна тя със смях. — Но бих искала да имаме мед.
Докато пиеха чая — Саймън си помисли, че е много по-вкусен от минтахокската ака, — Мириамел разказа какво ще правят през този ден. Не искаше да тръгват преди залез-слънце, но имаше други неща за вършене.
— На първо място, можеш да ме понаучиш да въртя меч.
— Какво?! — Саймън я изгледа втренчено, сякаш го караше да я научи да лети.
Мириамел го изгледа надменно, след което се изправи, отиде до дисагите си и измъкна къс меч в украсена с орнаменти ножница.