— Накарах Фреозел да ми го направи, преди да тръгнем. Изсече го от мъжки меч. — Презрителното й изражение отстъпи пред кисела самоподигравателна усмивка. — Казах му, че ми трябва, за да защитя достойнството си, когато тръгнем към Набан. — Тя изгледа настойчиво Саймън. — Така че ме научи.
— Искаш да ти покажа как да използваш меч — каза бавно той.
— Разбира се. А аз на свой ред ще ти покажа как да използваш лък. — Тя вирна брадичка. — Мога да улуча крава от много по-голямо разстояние — не, че съм го правила — добави веднага. — Но старият сър Флуирен ме научи да стрелям с лък, когато бях още съвсем малка. Мислеше, че е забавно.
Саймън я гледаше объркано.
— И ще убиеш катерици за обяд?
Изражението й отново стана хладно.
— Не съм донесла лъка за ловуване, Саймън, нито пък меча. Отиваме на опасно място. Една млада дама би трябвало да е глупачка, за да пътува невъоръжена в днешните времена.
Половинчатото й обяснение го накара да се окопити.
— Но няма да ми кажеш къде отиваме, нали?
— Утре сутринта. Да започваме — губим си времето.
Тя измъкна меча от кожената ножница и я пусна на влажната земя. Гледаше го със светлите си предизвикателни очи.
Саймън се ококори.
— Първо, не захвърляй така ножницата. — Той я вдигна и й я подаде. — И второ, препаши се.
Мириамел се начумери.
— Знам как се прави. Обаче не е нужно.
— Всичко по реда си — отвърна невъзмутимо Саймън. — Искаш ли да се научиш, или не?
С отминаването на сутринта раздразнението на Саймън, че трябва да преподава изкуството на меча на момиче, постепенно се стопи. Мириамел гореше от желание да се научи. Задаваше въпрос след въпрос и на много от въпросите Саймън нямаше никакви отговори, колкото и да ровеше из паметта си за нещата, на които го бяха научили Хейстън, Слудиг и Камарис. Беше му трудно да признае, че той, рицарят, не знае някои неща, но след няколко кратки, но неприятни запитвания преглътна гордостта си и си призна откровено, че не знае защо ефесът на меча е прав, а не кръгъл, и че просто си е такъв. Мириамел изглеждаше по-доволна от този отговор, отколкото от предишните му опити да я заблуди и така останалата част от урока мина по-бързо и приятно.
Мириамел беше изненадващо силна за ръста си, но след като Саймън си помисли през какви изпитания е преминала, изненадата му намаля. Освен това беше твърде бърза и пазеше добре равновесие, макар да се навеждаше прекалено напред, навик, който би могъл да се окаже фатален в истинска битка, тъй като всеки противник щеше да е по-едър от нея и с по-голям замах. Но в общи линии Саймън остана впечатлен. Усети, че твърде скоро няма да му останат много нови неща за показване и тогава щяха да имат време за още и още практика. Беше повече от доволен, че се сражаваха с дълги пръчки, вместо с истински оръжия — Мириамел успя да му нанесе няколко неприятни удара.
След като спряха, за да пийнат вода и да си починат, си размениха местата: вече Мириамел учеше Саймън как да борави с лъка, като му обръщаше особено внимание как да пази тетивата суха. Той се усмихваше на собствената си нетърпеливост. Както Мириамел нямаше търпение да изчаква обясненията му по боравене с меч — повечето от които беше научил от Камарис, — така и той непрекъснато настояваше да й покаже какво може да направи с лък в ръка. Но тя не отстъпваше нито на йота, така че остатъка от следобеда прекараха в обучение как правилно се опъва тетивата. Когато сенките се издължиха, пръстите на Саймън вече бяха подпухнали и ожулени. Щеше да му се наложи да помисли за кожени напръстници като тези на Мириамел, ако възнамеряваше да се заеме със стрелбата сериозно.
Направиха си гощавка с хляб, лук и сушено месо, след което оседлаха конете.
— Трябва да дадеш име на коня си — каза Саймън, докато стягаше подпръга на Намиращата дома. — Камарис казва, че конят е част от човека, но също така е и Божие създание.
— Ще помисля за това — отвърна тя.
Огледаха за последен път лагера, за да се уверят, че не оставят никакви следи от присъствието си — вече бяха заровили пепелта от огъня и бяха разрошили с един дълъг клон утъпканата трева, и потеглиха в спускащия се сумрак.
— Това там е Старата гора — каза с удовлетворение Саймън, присвил очи срещу първите проблясъци на изгрева. — Онази тъмна линия.
— Виждам я. — Тя отклони коня си от пътя и го насочи право на север. — Днес ще се придвижим колкото е възможно по-близо до нея, вместо да спираме — ще наруша собственото си правило и ще яздим на дневна светлина. Ще се чувствам по-сигурна там.