— Няма ли да се върнем в Сесуад'ра? — попита Саймън.
— Не. Отиваме в Алдхеорте — за известно време.
— Защо?
Мириамел гледаше право напред. Беше отметнала качулката и слънчевите лъчи блестяха в косата й.
— Защото чичо ми може да прати хора след мен. Ако сме в гората, няма да могат да ни открият.
Саймън добре помнеше собствените си преживявания в огромната гора. Много малко от тях бяха приятни.
— Но прекосяването й отнема цяла вечност.
— Няма да останем дълго там. Само толкова, колкото да сме сигурни, че никой не ни търси.
Саймън помръдна рамене. Нямаше никаква представа къде точно иска да отиде тя, нито пък защо, но очевидно беше намислила нещо.
Продължиха към очертаващата се в далечината гора.
Стигнаха Алдхеорте в късния следобед. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и косите му лъчи обагряха тревистите хълмове.
Саймън мислеше, че ще спрат да си направят лагер в покрайнините на гората — все пак бяха яздили непрекъснато от предишната вечер и почти през целия ден само с няколко кратки почивки, — но Мириамел беше твърдо решена да навлязат колкото може по-навътре, за да не ги открият. Продължиха сред все по-гъстите дървета, докато не стана практически невъзможно да яздят, и се промъкнаха дори още четвърт левга по-навътре. Когато най-накрая принцесата откри място по вкуса й, над гората вече се спускаше дрезгав сумрак. Под плътния горски балдахин светът се изпълни с безмълвни синкави сенки.
Саймън веднага се зае да напали огън. Мириамел беше избрала местенцето и заради малкия поток, който ромолеше наблизо. Докато тя се зае да приготви храната, той поведе конете на водопой.
Макар че беше прекарал почти целия ден на седлото, Саймън се усещаше странно бодър, сякаш изобщо беше забравил за сън. След като се нахраниха, двамата заприказваха за несъществени неща, повечето от които според предпочитанията на Мириамел, отколкото на Саймън. Занимаваха го други мисли и му се струваше странно, че тя обсъжда толкова сериозно предстоящото раждане на детето на Джосуа и Воршева и разпитва за повече подробности за сражението с Фенгболд, след като имаше толкова много неясни въпроси, свързани с настоящото им пътуване. Най-накрая той вдигна раздразнено ръка и я прекъсна.
— Стига вече. Каза, че ще ми съобщиш къде отиваме, Мириамел.
Тя се загледа в пламъците.
— Така е, Саймън. Не е много честно от моя страна да те докарам толкова надалеч само на доверие. Но пък не съм те молила да идваш с мен.
Той се почувства засегнат, но се опита да не го покаже.
— Все пак съм тук. Така че ми кажи — къде отиваме?
Тя пое дълбоко въздух, след което го изпусна.
— В Еркинланд.
Той кимна.
— Знаех си. Не беше трудно да отгатна, след като те слушах на съвета. Но къде в Еркинланд? И какво ще правим там?
— Отиваме в Хейхолт.
Тя го изгледа напрегнато, сякаш го предизвикваше да се откаже.
„Ейдон да ни е на помощ“, помисли си Саймън. И добави на глас:
— За да вземем Блестящ гвоздей?
Макар да беше чиста лудост, самата мисъл му подейства възбуждащо. Та нали тъкмо той — с известна помощ, разбира се — беше намерил Трън? Може би, ако донесеше и Блестящ гвоздей, щеше да е… Дори не смееше да си го помисли, но в съзнанието му изникна внезапна представа — той, Саймън, нещо като рицар на рицарите, който дори ще може да ухажва принцеси…
Отблъсна представата дълбоко в съзнанието си. Не беше възможно, в никакъв случай. Така или иначе двамата с Мириамел никога не биха могли да оцелеят в подобна рискована авантюра.
— Да се опитаме да вземем Блестящ гвоздей? — попита той.
Мириамел не преставаше да го гледа напрегнато.
— Може би.
— Може би? — Той се навъси. — Това пък какво значи?
— Казах, че ще ти кажа къде отиваме — отвърна тя. — Но не съм казвала, че ще ти разкрия всичко, което е в главата ми.
Саймън раздразнено грабна една съчка, счупи я на две и хвърли парчетата в огъня.
— В името на Окървавеното дърво, Мириамел — запротестира той, — защо се държиш така? Каза, че съм ти приятел, а се отнасяш с мен като с дете.
— Не се отнасям с теб като с дете — отвърна разгорещено тя. — Ти настояваше да дойдеш с мен. Добре. Но аз си имам собствени цели, независимо дали те са да се сдобия с меча, или да си взема от замъка обувките, които по погрешка съм забравила.
Саймън беше все още ядосан, но не можа да се сдържи и избухна в дрезгав смях.
— Може би наистина се връщаш за обувки или рокля, или нещо подобно. Това се казва късмет — да ме убие еркинландската стража заради някакви си обувки.
Раздразнението на Мириамел като че ли поспадна.