— Сигурно си задигал доста неща в Хейхолт. И си се отървавал без наказание.
— Аз да съм задигал нещо? Аз?!
— От кухнята. Непрекъснато. И ти си ми казвал, макар вече да знаех. А кой беше този, който открадна лопатата на гробаря и я напъха в рицарската ръкавица на онези доспехи в Малката зала, за да изглежда така, сякаш сър еди-кой си възнамерява да си изкопае гроб?
Саймън се изкикоти тихичко и самодоволно.
— Направихме го с Джеръмайъс.
— Искаш да кажеш, че ти си го накарал. Джеръмайъс никога не би направил такова нещо сам.
— Откъде знаеш пък за това?
Мириамел го изгледа възмутено.
— Вече ти казах, идиот такъв, че те следях седмици наред.
— Значи е вярно. — Саймън беше впечатлен. — И какво друго си ме видяла да правя?
— Най-вече да се измъкваш незабелязано и да се шляеш, когато би трябвало да свършиш нещо полезно — изсумтя тя. — Нищо чудно, че Рейчъл непрекъснато ти дърпаше ушите.
Засегнат, Саймън изпъна гръб.
— Измъквах се, за да отделя малко време за себе си. Ти не знаеш какво е да живееш в кухненските помещения.
Мириамел го погледна. Изражението й неочаквано стана сериозно, дори тъжно.
— Прав си. Но и ти не знаеш как се чувствах аз. Аз също нямах много възможности да оставам сама.
— Може би — отвърна упорито Саймън. — Но се обзалагам, че си се хранила с по-добра храна.
— Храната си беше същата — сопнато възрази тя. — Само дето се хранехме с чисти ръце.
Тя огледа многозначително почернелите му от пепелта пръсти.
Саймън се засмя гръмогласно.
— Аха! Значи единствената разлика между един прислужник и една принцеса са чистите ръце. Не бих искал да те разочаровам, Мириамел, но след като ръцете ми по цял ден бяха до лактите в коритото за миене на чинии, те бяха много чисти.
Тя го изгледа насмешливо.
— В такъв случай между нас двамата няма никаква разлика.
— Не знам. — Неочаквано на Саймън му стана неловко, тъй като докоснаха болезнена тема. — Не знам, Мириамел.
Усетила промяната, тя замълча.
Наоколо цвъртяха всевъзможни насекоми, а мрачните дървета се извисяваха като надзиратели. Саймън изпита странно усещане. Беше свикнал с огромните пространства, които се виждаха от върха на Сесуад'ра и безкрайната шир на Високите Тритинги и сега Алдхеорте му се струваше тясна като затвор. Но и всеки замък беше тесен като затвор и все пак беше най-добрата закрила срещу врагове. Може би Мириамел имаше право: поне за известно време гората беше най-доброто място за тях.
— Смятам да поспя — каза неочаквано тя.
Изправи се и отиде до завивките си. Саймън забеляза, че е постлала неговите от другата страна на огъня.
— Е, щом ти се спи.
Не беше сигурен дали пак му е ядосана. Може би просто нямаше какво повече да каже. Понякога имаше такова усещане, когато беше с нея, след като изчерпеха дреболиите. Съществените въпроси бяха прекалено мъчителни, прекалено потискащи… и прекалено плашещи.
— Аз мисля да поостана още малко.
Мириамел се уви в наметалото си и легна. Саймън я наблюдаваше през потрепващите пламъци. Единият кон изцвили тихичко и доволно.
— Мириамел?
— Да?
— Това, което казах, като тръгвахме, е истина. Ще бъда твой покровител дори да не ми кажеш от какво точно трябва да те пазя.
— Знам, Саймън. Благодаря.
Отново се възцари тишина. След малко Саймън дочу слаб, нежен звук и чак след няколко секунда осъзна, че Мириамел си тананика нещо.
— Каква е тази песен?
Тя се размърда и се извърна към него.
— Какво?
— Каква песен си тананикаш?
Тя се усмихна.
— Не знаех, че тананикам. Цяла вечер не ми излиза от главата. Мама ми я пееше, когато бях малка. Мисля, че е хернистирска песен, която е научила от баба ми, но думите са западняшки.
Саймън отиде до постелята си.
— Ще я изпееш ли?
Мириамел се поколеба.
— Не знам. Уморена съм, а и не помня точно думите. Освен това е тъжна.
Той легна, зави се с наметалото и потрепери. Беше станало хладно. Вятърът прошумоля през листата.
— Не е важно дали ще са точните думи. Просто ще ми е приятно да попееш.
— Добре. Ще опитам.
Тя помисли малко и запя. Гласът й беше приглушен, но приятен.
Живееше препрелестна девойка…
в Катин Деир, там до Сребристото море,
тя беше най-красива на света,
обичах я, обичаше ме тя.
Там духа вятър мразовит,
тревата е висока, камъните древни,
продажни са сърцата, любовта подкупна,
от памтивека се повтаря таз приказка злокобна
в Катин Деир.