Аз срещнах я под есенна луна
в Катин Деир, там до Сребристото море,
в сребриста дреха и златисти боти
тя ме дари със танц и със усмивка.
Щом покрива скова лед мразовит
в Катин Деир, там до Сребристото море,
ний песен пеехме до топлата камина,
а тя дари ми нежните си устни.
Там духа вятър мразовит,
тревата е висока, камъните древни,
продажни са сърцата, любовта подкупна,
от памтивека се повтаря таз приказка злокобна
в Катин Деир.
Щом пролетта разцъфна по полето
в Катин Деир, там до Сребристото море,
във гробницата сред запалените свещи
с обет за вярност ме дари.
Щом знойно лято хълмове подпали
в Катин Деир, там до Сребристото море,
и звъннаха сватбарските камбани,
тя не дойде за мен да се омъжи.
Там духа вятър мразовит,
тревата е висока, камъните древни,
продажни са сърцата, любовта подкупна,
от памтивека се повтаря таз приказка злокобна
в Катин Деир.
Щом пак пристигна есенна луна
в Катин Деир, там до Сребристото море,
видях я да танцува в сребърна одежда,
но аз не бях мъжът до нея.
Щом зимата отново лъхна мраз
в Катин Деир, там до Сребристото море,
излязох аз през градските врати
и никога не ще се върна вече.
Там духа вятър мразовит,
тревата е висока, камъните древни,
продажни са сърцата, любовта подкупна,
от памтивека се повтаря таз приказка злокобна
в Катин Деир.
— Хубава песен — каза Саймън. — И наистина тъжна.
Натрапчивата мелодия продължаваше да звучи в главата му и му стана ясно защо Мириамел я беше затананикала несъзнателно.
— Майка ми обичаше да ми я пее в градината в Меремунд. Винаги пееше. Всички казваха, че имала най-хубавия глас, който били чували.
Настъпи тишина. Саймън и Мириамел лежаха увити в наметалата си, всеки потънал в собствените си мисли.
— Не познавам майка си — каза накрая Саймън. — Починала е при раждането ми. Изобщо не познавам родителите си.
— Аз също.
Когато странната забележка на Мириамел достигна до съзнанието му, тя вече се беше обърнала с гръб към огъня и към него. Прииска му се да я попита какво иска да каже, но усети, че не й се говори повече.
Така че продължи да наблюдава отслабващия огън и последните искрици, които подскачаха в тъмнината над него.
3. Прозорци като очи
Овните бях застанали толкова близо един до друг, че почти нямаше място да се мине. Бинабик затананика тихичка успокоителна мелодия, докато се промъкваше между рунтавите препятствия, после подвикна:
— Сиски! Трябва да поговорим.
Тя седеше с кръстосани крака и оправяше един овнешки хамут. Наоколо й няколко други троли се приготвяха отново да потеглят към Набан.
— Тук съм — обади се Сиски.
Бинабик се огледа и каза:
— Би ли дошла на по-спокойно място?
Тя кимна и пусна хамута на земята.
— Идвам.
Запровираха се обратно през стадото блъскащи се овни, изкачиха се по хълмчето и седнаха на тревата над изпълнения с движение лагер. Палатките бяха сгънати още в зори и сега на мястото на просъществувалото в продължение на три дни малко градче се движеха само хора и животни.
— Нещо си неспокоен — каза неочаквано Сиски. — Какво не е наред, скъпи? Напоследък ни спохождат доста беди, за да си позволим да сме унили.
Бинабик въздъхна и кимна.
— Права си. Загубата на Гелое е много тежка и то не само заради нейната мъдрост. На мен тя също ми липсва, Сиски. Вече няма да видим такава като нея.
— Но не е само това — подкани го нежно Сиски. — Добре те познавам, Бинбиникегабеник. Саймън и принцесата ли?
— Това е най-важното. Виж — ще ти покажа нещо.
Той раздели на две тояжката си. От кухата й вътрешност се плъзна дълга бяла стрела със синкавосив камък на върха.
— Това е стрелата на Саймън! — Очите на Сиски се разшириха. — Подаръкът от ситите. Оставил я е?
— Предполагам, не нарочно. Намерих я омотана в една от ризите, които му уши Гутрун. Не е взел почти нищо освен дрехите на гърба си, но не е пропуснал да вземе торбата с най-скъпоценните си притежания — огледалото на Джирики, парче камък от гроба на Хейстън и още някои неща. Предполагам, че е оставил Бялата стрела по погрешка. Може би я е извадил поради някаква причина и е забравил да я прибере в торбата. — Бинабик вдигна стрелата и тя заблещука на слънчевите лъчи. — Напомня ми за някои неща — промълви замислено той. — Това е знак за дълга на Джирики към Саймън. Дълг, който не е по-малък от онзи, който аз дължа от името на моя господар и учител Укикук на доктор Моргенес.