— Трябва да кажем и на баща ти — извика той.
— Върви тогава. Аз ще изчакам. Но побързай! Кой да се надява, че всичко ще стане толкова бързо?
Слудиг отговори нещо, но воят на бурята погълна вика му. Той обърна коня си и препусна надолу към наблюдателницата на херцог Исгримнур.
— Стеноломът е пред вратата — обяви възбудено Сангфугол. — Само го погледни! Голям е колкото три къщи!
— Вратата е по-голяма. — Странгиард се тресеше. — Но съм изумен, че съпротивата е толкова незначителна.
— Нали видя Ерчестър. Всички са избягали. Елиас и неговият любимец вещер са превърнали това място в пустош.
— Но по стените има достатъчно воини, за да защитят двореца. Защо не са изкопали никакви траншеи, за да забавят стенобойните машини? Защо са натрупали толкова малко камъни, за да отблъснат обсадните стълби?
— Камъните, които бяха струпали, свършиха не малко работа — отвърна Сангфугол, ядосан, че Странгиард не споделя въодушевлението му. — Воините, които се катереха по тях, не могат да са по-мъртви.
— Елисия, майко на Изкупителя! — Свещеникът беше потресен. — Сангфугол, не говори така за падналите воини! Исках само да кажа, че защитниците изглеждат доста зле подготвени за обсада, която Елиас би трябвало да очаква от седмици, а дори и от месеци.
— Кралят е полудял — отвърна арфистът. — Чу какво казаха бегълците от Еркинланд. А и много малко са останали да се сражават за него. Това е все едно да накараш мечок да излезе от леговището си. Мечокът може и да е освирепял, но си остава звяр, който човек би могъл да победи с разум.
— Разум? — Архиварят се опита да изтръска снега от одеялото си. Вятърът брулеше яростно дори през ниската преграда от камъни, които бяха натрупали. — Какво толкова разумно сме направили? През цялото време ни теглят за оглавника като волове.
Сангфугол махна пренебрежително с ръка, въпреки че и той трепереше от студ.
— Това, че Изорн и набанецът заеха местата на Камарис и Джосуа, е разумно — не можеш да го отречеш… като изключим собственото ти предложение аз да се правя на принца. А проникването през пещерите и тунелите под Хейхолт е наистина много умен ход! Кралят не би се досетил за това хиляда години.
Странгиард, който търкаше яростно длани, за да ги постопли, внезапно спря.
— Кралят може и да не се досети, но съюзниците му положително знаят за тези тунели. — Гласът му потрепна. — Норните със сигурност знаят.
— Именно затова нашите легендарни съюзници се спуснаха след принца и Камарис. Видях ги — брата и майката на Адиту, и останалите. Не се съмнявам, че ще се погрижат за себе си… дори норните да знаят за тунелите и да ги очакват, както, изглежда, предполагаш.
— Нямам това предвид. — Странгиард се изправи. Вятърът моментално издуха снега от наметалото му. — Изобщо нямам предвид това. Норните знаят всичко за тунелите.
Той прекрачи ниската ограда от камъни и събори няколко.
— Хей! Какво правиш?
— Трябва да намеря херцог Исгримнур. Дебнат ни по-големи опасности, отколкото предполагаме.
Той се обърна и закрачи през преспите надолу по хълма, приведен срещу вятъра, немощен, но решителен.
— Странгиард! — изкрещя Сангфугол. — По дяволите! Нямам намерение да остана тук сам. Идвам с теб, каквото и безумие да ти е щукнало. — Той също прекрачи преградата и викна: — Тръгнал си право срещу сражението! Ще те улучи някоя стрела!
— Трябва да намеря Исгримнур — извика в отговор Странгиард.
Като сипеше ругатни, арфистът се втурна след него.
— Изорн има право — повтори Слудиг. — Ако проникнем през вратата, трябва да предприемем мощно нападение. Войниците вече видяха норните и са уплашени. Ако се колебаем, предимството отново ще премине на страната на краля. Ами ако той предприеме атака и ни се наложи да контраатакуваме по височината?
Исгримнур за стотен път огледа извисяващите се стени на Хейхолт. Единствено на фона на подобна буря човешките творения — дори такъв колосален градеж като Хейхолт — изглеждаха незначителни. Може би наистина щяха да успеят да съборят вратата. Може би Слудиг и другите имаха право — кралството на Елиас беше прогнил плод, който всеки момент ще падне от клона.
Над върховете на кулите се разнесе нов странен трясък, последван почти веднага от мощен тътен, щом огромният стенолом се стовари върху вратата.
— Върви тогава — каза Исгримнур. Слудиг не беше слязъл от коня си, от чиито ноздри извираха гъсти облаци пара, а се беше приближил до ръба на дървената платформа. — Хотвиг и кавалеристите му все още чакат на края на Кинсуд. Не, по-добре остани тук.