— Знаеше ли? Знаеше ли?
— За бога, Исгримнур, не знаех. Сега го разбрах.
Херцогът го пусна и закрещя заповеди като обезумял — изпращаше останалите стрелци в подкрепа на бойците със Стенолома, върху които от зъберите на Хейхолт заваляха стрели като из ведро.
— И ми намерете този проклет ситски генерал! — изрева той. — Онзи в зеленото! Легендарните трябва да ни помогнат да свалим тази нова врата!
— Все пак трябва да ме чуеш, Исгримнур — не се отказваше свещеникът. — Ако ситите познават тези тунели, значи и норните ги познават. Приживе Кралят на бурите е бил владетел на Асу'а!
— Какво значи това? Кажи го направо, да те вземат мътните! — Исгримнур беше като умопомрачен. — Синът ми е в капан с шепа воини. Трябва да разбием тази врата и да влезем вътре.
— Мисля, че трябва да погледнеш… — продължи Странгиард, но го прекъсна нов взрив от крясъци.
Този път те се понесоха зад гърба на Исгримнур.
— Нападат ни откъм Ерчестър! — изкрещя един от конниците. — Гледайте! Това са Белите лисици!
— Исках да те накарам да разбереш. Странгиард тръсна глава. — Щом ние можем да се промъкнем под стените, и те могат.
Дори в сумрака се виждаше, че войската, който се придвижва по Главния път, не е човешка. В полумрака блещукаха бели лица. Бели ръце стискаха дълги остри копия. Разбрали, че са забелязани и не се налага да се прокрадват безшумно, норните запяха триумфиращо и Исгримнур усети оглушителни болки в ушите.
— Изкупителят да ни е на помощ, сгащиха ни като зайци. — Херцогът тупна с жест на неизречена благодарност свещеника по рамото и застана в центъра на платформата. — При мен, воини на Джосуа! При мен!
И махна на Джеръмайъс да доведе коня му.
Пеейки, норните маршируваха по Главния път.
30. Покрай езерото
— Горе при дървото… — измърмори Гутулф, Лицето му под ръката на Саймън гореше като пещ и беше мазно от потта. — При пламтящото дърво. Иска да отиде…
Състоянието на графа се влошаваше и Саймън не знаеше какво да прави. Все още едва креташе от собствените си рани, нямаше почти никаква представа от лекуване, а и се намираше сред пълен мрак и не разполагаше с нищо, което би могло да облекчи треската на Гутулф. Имаше някакъв смътен спомен, че високата температура трябва да се смъкне, и беше покрил страдащия граф с няколко от разхвърляните по пода парцали, но се чувстваше като палач, че е завил човек, който направо изгаря.
Приседна безпомощно до Гутулф и заслушан в несвързаното му бълнуване, се замоли графът да оцелее. Мракът надвисваше като смазващите дълбини на океан и му пречеше да диша и да мисли. Опита се да се разсее, като си припомняше нещата, които беше видял, и местата, които беше посетил. Най-много от всичко му се искаше да направи нещо, но точно в този момент не се сещаше какво би могъл да направи, освен да чака. Не искаше да остане отново сам и изгубен в пустошта.
Нещо докосна крака му и Саймън протегна ръка — предположи, че в страданието си Гутулф се опитва да стисне нечия ръка. Но вместо ръка пръстите му напипаха нещо топло и покрито с козина. Той извика от изненада и изпълзя назад, очакваше да го полазят плъхове или нещо още по-отвратително. След като докосването не се повтори, той приклекна и остана неподвижен. В един момент чувството му за отговорност надделя и той припълзя към графа. Опипа предпазливо и отново докосна козината. Този път съществото се дръпна, но не се отдалечи много. Беше котка.
Саймън се разсмя беззвучно, после протегна ръка и погали животинчето. То изви гръб под ръката му, но не се приближи повече. Вместо това се настани до слепеца и гърчовете на Гутулф се поукротиха, а дишането му се поуспокои. Присъствието на котката, изглежда, го облекчаваше. Саймън също вече се чувстваше по-малко самотен и взе твърдо решение да внимава да не подплаши животинчето. Отчупи троха от останалата коричка хляб и му я подаде, но котката я помириса и не я лапна. Саймън я изяде, изяде и още няколко трохи и се опита да си намери удобно местенце за спане.
Събуди се внезапно с усещането, че нещо се е случило. В тъмнината му беше невъзможно да долови някаква промяна, но имаше явното усещане, че нещата са се променили някак си, че е попаднал на непознато място без никаква представа как се е озовал в него. Парцалите наоколо бяха същите и той продължаваше да чува затрудненото дишане на Гутулф, макар и по-тихо. Саймън пролази до графа, премести лекичко топлата мъркаща котка и се зарадва, като усети, че парализиращите гърчове в крайниците на слепеца са понамалели. Може би се оправяше от треската. Може би котката му беше правила компания и присъствието й беше възвърнало отчасти разсъдъка му. Така или иначе, Гутулф беше спрял да бълнува. Саймън остави котката да се намести отново в извивката на ръката на графа. Това, че не чуваше гласа на Гутулф, му подейства странно.