В началото на треската бърборенето на графа от време на време беше почти смислено, независимо че беше до такава степен изтормозен от гласовете, които чуваше, и доскорошната самота, че на Саймън му беше трудно да разбере кое е истина и кое кошмарни сънища. Гутулф бърбореше за пълзене из мрака, за отчаяния си стремеж да намери Блестящ гвоздей, макар че, колкото и да беше странно, изобщо не го възприемаше като меч, а като нещо живо, което го зове. Саймън си припомни смущаващата жизненост на Трън и му се стори, че схваща част от онова, което иска да каже графът.
Не беше леко да схване смисъла на бълнуванията на един полуобезумял слепец, но думите му помогнаха да си представи как графът се лута из тунелите, подмамен от нещо, чийто зов не може да пренебрегне. Изглежда, Гутулф се беше отдалечил от обичайния си район и беше дочул и усетил много ужасяващи неща. Най-накрая беше долазил и когато дори и най-тесните пътечки се бяха оказали непреодолими, беше ровил, за да си проправи път през последните лакти пръст, които го разделяха от обсебилия го меч.
„Промъкнал се е до гробницата на Джон — осъзна Саймън и потръпна. — Като сляпа къртица, която се опитва да открие морков — рови, рови…“
Гутулф беше се докопал до плячката си и беше успял по някакъв начин да намери обратния път до леговището си, но очевидно дори радостта от притежаването й не беше достатъчна причина, за да го накара да се скрие. По някаква причина се беше престрашил да тръгне отново, може би за да задигне храна от леярната — откъде иначе можеха да са хлябът и водата? — или поради някаква по-съществена и непонятна причина.
„Защо дойде при мен? — запита се Саймън. — Защо се подложи на риска да го хване Инч? — Той отново си спомни за Трън и за това как сякаш почти усещаше къде иска да отиде той. — Може би Блестящ гвоздей е искал да открие… мен“.
Тази мисъл беше поразяващо съблазнителна. Ако Блестящ гвоздей беше привлечен от приближаващия огромен сблъсък, то може би някак усещаше, че Гутулф никога не би излязъл отново на дневна светлина по собствено желание. Така както Трън беше избрал Саймън и приятелите му да го свалят от Урмшайм и да го занесат при Камарис, може би Блестящ гвоздей беше избрал Саймън, за да го занесе горе в Кулата на Зеления ангел, за да срази Краля на бурите.
Спомни си още нещо.
„В съня ми Лелет каза, че мечът е част от моята история. Това ли искаше да каже?“
Подробностите бяха някак мъгляви, но беше запомнил мъжа с печалното лице, който беше поставил меча в скута си, докато очакваше нещо.
„Драконът?“
Саймън плъзна пръсти по гърба на котката, продължи по ръката на Гутулф и стигна до Блестящ гвоздей. Графът простена, но не се противопостави, докато Саймън внимателно разтваряше пръстите му. Младежът благоговейно прокара пръст по меча чак до предпазителя. Гвоздей от Дървото на екзекуцията на благочестивия Усирис! И някаква свещена реликва от свети Ейлстан беше напъхана в кухата дръжка, спомни си той. Мечът на Престър Джон. Беше невероятно, че някакъв си едновремешен кухненски хлапак изобщо можеше да докосне такава светиня!
Обви пръсти около дръжката. Сякаш… прилепна върху дланта му. Толкова удобно, като че ли беше изваяна за него. Всякакви други разсъждения за меча и за Гутулф отлетяха. Седнал в мрака, той изпита усещането, че острието е продължение на ръката му, на самия него. Изправи се, забравил за болките в мускулите си, и разсече мрачната бездна пред себе си. В следващия миг, ужасен, че може неволно да стовари Блестящ гвоздей върху каменната стена на пещерата и да повреди острието, той отново седна, изпълзя до собственото си ъгълче и се отпусна върху каменния под, притиснал меча до себе си като дете. Металът беше хладен, където докосваше кожата му, а острието сякаш току-що наточено, но той не искаше да го остави. В другия край Гутулф промърмори неспокойно.
Мина известно време — той не знаеше дали е заспивал, или не — когато изведнъж си даде сметка, че нещо липсва: вече не чуваше дишането на графа. Докато лазеше по неравния под, за миг го обнадежди невероятната мисъл, че Гутулф се е оправил достатъчно, за да излезе от пещерата, но Блестящ гвоздей, който продължаваше да стиска, беше доказателство, че това едва ли е възможно: слепецът не би позволил нито за миг някой друг да притежава меча.