„О, вие, които наблюдавате и оформяте — помисли Тиамак, — това, че зърнах цялата тази хубост, възмездява всеки миг страдание, който преживях. Хромият ми крак, прекараните в гнездото на гхантите часове не бих сменил с нищо, ако заедно с тях трябва да се откажа и от спомените си от последния час“.
Докато лъкатушеха през прашните разклонения, Тиамак откъсваше за дълго очи от заобикалящите ги чудеса, за да проследи странното поведение на ситските им спътници. Когато Ликимея и останалите спряха, за да позволят на простосмъртните да отдъхнат в една зала с висок таван, чиито сводести прозорци бяха задръстени с пръст и ситни камъни, Тиамак седна до Адиту и тихо каза:
— Извини ме, ако въпросът ми е неделикатен, но твоят народ не тъгува ли за древния си дом? Изглеждаш… разстроена?
Адиту сведе глава, като изви изящната си шия.
— Донякъде да. Тъжно е, като виждаме красотата, създадена от нашия народ, в такова състояние, а за тези, които са живели тук… — тя направи неопределен жест, — е още по-мъчително. Помниш ли помещението с изрисувани с огромни цветя стъпала — наричаме го Залата с петте стълбища?
— Да.
— Там е починала Бризейу Донфедър — майката на майка ми.
Мъжът от блатата се замисли за застиналата в центъра на обширното пространство с безизразно лице Ликимея. Кой би могъл да проумее тези безсмъртни?
Адиту поклати глава.
— Но не това е главната причина за нашето, както си забелязал, безпокойство. Има… присъствия тук. Каквито не би трябвало да има.
Самият Тиамак беше доловил доста осезаемо онова, което вероятно имаше предвид Адиту — като полъх на вятъра по врата, настоятелен като опипващи пръсти, и отеквания на едва доловими гласове.
— Но какво означава това?
— Нещо се е събудило в Асу'а, нещо, което не би трябвало да е будно. Трудно е за обяснение. Каквото и да е то обаче, придало е подобие на живот на нещо, което не би трябвало да го притежава.
Тиамак се намръщи в недоумение.
— Да не искаш да кажеш… призраци?
Адиту се усмихна за миг.
— Ако правилно съм разбрала Първата баба, когато ме учеше какво означават думите на простосмъртните, не. Не в този смисъл. Но е трудно да ти обясня разликата. Вашият език не е пригоден за това, а и вие не чувствате и не усещате като нас.
— Но ти как го разбираш?
Той погледна към Джосуа, но принцът наблюдаваше съсредоточено богато гравираните стени.
— Защото ако беше така — отвърна му Адиту, — едва ли щяхте да сте така спокойни в момента.
Тя се изправи и тръгна по покрития с дребни камъни под към майка си и Джирики, които разговаряха тихо.
Насред цялата тази пустош Тиамак неочаквано се усети заобиколен от опасности. И се примъкна по-близо до Джосуа.
— Долавяш ли нещо, принц Джосуа? — попита вранът. — Ситите го долавят. И са уплашени.
Принцът се беше навъсил.
— Всички сме уплашени. Бих предпочел да разполагам с една нощ, за да се подготвя за всичко това, но Камарис ми отне тази възможност. Опитвам се да не мисля накъде сме тръгнали.
— И никой няма никаква представа какво ще правим, щом се озовем там — проплака Тиамак. — Как се печели битка при това положение? — Той се поколеба. — Нямам никакво право да те питам, принц Джосуа, но защо тръгна след Камарис? Трябваше някой друг, който няма чак толкова решаваща роля за нашия успех, да се опита да го открие.
Принцът се вторачи в сенките.
— Просто бях там. Исках да го настигна, преди да изчезне в тунелите. — Той въздъхна. — Нямаше кой друг да го спре. А и…
Отново се усети странното отклонение на въздуха и камъните, внезапно и объркващо, и Джосуа спря по средата на думите си. Светлините на ситите потрепнаха. Самите безсмъртни изобщо не помръднаха. За миг на Тиамак му се стори, че усеща присъствието на цяла тълпа, някаква сумрачна орда, която изпълва рухналите зали. Усещането моментално помръкна и всичко отново си беше същото, освен възникналата миризма на пушек.
— Милостиви Ейдон! — Джосуа погледна към краката си, сякаш изненадан, че все още са стъпили на земята. — Какво е това място?
— Трябва да побързаме — настоя Джирики. — Ще можете ли?
— Единият ми крак е хром — отвърна Тиамак, — но ще се постарая.
Джосуа отпусна ръка върху рамото на врана.
— Няма да те изоставя. Ще те нося, ако се наложи.
Тиамак се усмихна развълнуван.
— Не мисля, че ще се стигне чак дотам, принц Джосуа.
— Давай, тогава. Ситите искат да побързаме. Да се опитаме да го направим.