Забързаха по лъкатушещите коридори. Като гледаше гърбовете на ситите, Тиамак почти не се съмняваше, че ако решат, могат да изоставят простосмъртните си спътници далеч зад себе си. Но не го правеха и това означаваше много: ситите смятаха, че Тиамак и Джосуа могат да свършат нещо важно. Той превъзмогна болката в крака и ускори крачка.
Като че ли подтичваха вече цели часове, макар Тиамак да нямаше никаква представа дали е така: както самият Асу'а беше странно нестабилен, така и времето течеше по начин, който Тиамак изобщо не беше сигурен, че може да прецени точно. Времевата разлика между две крачки понякога се издължаваше до безкрайност, а в следващия миг той внезапно се озоваваше в съвсем друга част на порутения подземен дворец и все така бързаше без никакъв спомен за току-що изминатото разстояние.
„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, запази разсъдъка ми, докато направя онова, което мога“, замоли се той.
Принцът също като че ли общуваше безмълвно с нещо или с някого.
За момент ситите се отдалечиха толкова далече напред, че светлинките им се превърнаха в едва Доловими петънца. Глобусът на Тиамак, който се поклащаше в ръката му, не осигуряваше постоянна светлина и на моменти двамата с Джосуа нагазваха сред руини, които едва можеха да видят, препъваха се, падаха и ставаха, вече целите бяха изподраскани и натъртени. Най-накрая настигнаха безсмъртните.
Ситите бяха спрели под един извисен свод, силуетите им се очертаваха на фона на проникващото от съседната зала разсеяно сияние. Тиамак спря зад тях запъхтян от изтощение и се запита дали това най-после не са светлините на горния свят. Докато се мъчеше да си поеме дъх, той се втренчи в подобната на дракон змия, гравирана върху свода. Опашката й се спускаше от едната страна на входа, продължаваше по покрития с прах под, след което се издигаше по отсрещната стена до трегера и краят й влизаше в устата й. Боята върху някои от хилядите миниатюрни люспици все още беше запазила цвета си.
Замъглената от пушеци светлина пред ситите деформираше силуетите им — издължаваше ги прекомерно и размазваше очертанията им. Джирики се обърна и погледна запъхтените простосмъртни. На лицето му беше изписано съчувствие, примесено с огромна загриженост.
— Оттатък е Езерото на Трите дълбини — каза той. — Ако ви кажа, че то е Главен свидетел, вероятно ще придобиете някаква представа какви сили действат тук. Това е едно от най-могъщите енергийни места: дори великите дракони на Остен Ард са идвали да пият от водите му и да споделят безсловесната си мъдрост — дълго преди моят народ да е стъпил на тази земя.
— Защо спряхме тук? — попита Джосуа. — Дали Камарис…?
— Може да е тук, а може и да е бил и да е продължил. Това е място на сила, както вече казах, и е един от източниците на промяна, която усещаме навсякъде около себе си. Нищо чудно да е бил привлечен тук. — Джирики вдигна предупредително ръка и Тиамак за първи път забеляза умора върху лицето на безсмъртния. — Моля ви да не правите нищо, без да попитате. Не пипайте нищо, освен пода, по който стъпваме. Ако нещо ви заговори, не му отговаряйте.
Тиамак изтръпна и кимна в знак, че е разбрал. Имаше хиляди въпроси, които искаше да зададе, но напрежението, което долавяше в сита, беше достатъчно силен аргумент да се въздържи.
— Да продължим — каза Джосуа.
Явно неуверени, ситите пристъпиха през сводестия вход в просторното помещение, изпълнено с непряка светлина. Онези части от стените, които Тиамак успяваше да зърне през странно непрозрачния въздух, изглеждаха почти току-що съградени, неповредени и подсилени с колони, които се извисяваха към невидимия таван. Езерото, овална шир от искряща вода, се простираше в центъра на залата. Вито стълбище, колосално и същевременно изящно, започваше от отсрещната страна на езерото, издигаше се спираловидно и чезнеше в мъглите нагоре.
Нещо в залата беше… живо. Тиамак не можеше да изрази по друг начин усещането си. Дали беше самото езеро с непрекъснато променящите се синкави и зеленикави проблясъци, които извираха от дълбините, не беше в състояние да прецени, но в това място имаше нещо много повече от вода и камъни. Въздухът беше напрегнат като пред буря и той затаи дъх. Ситите — пристъпваха предпазливо като ловци, които дебнат ранен глиган — се пръснаха покрай брега на езерото, отдалечаваха се все повече и повече от него с всяка следваща крачка. Светлината потрепваше.
— Камарис! — извика Джосуа.
Тиамак вдигна уплашено очи. Принцът гледаше напрегнато някакъв силует зад най-отдалечения от ситите — висока фигура с дълга сянка в едната ръка. Принцът забърза покрай ръба на езерото. Ситите тръгнаха с него към самотната фигура. Тиамак закуцука след тях, моментално забравил болките в крака си.