За момент му се стори, че принцът се заблуждава и че това може да е всеки друг, но не и Камарис: за някаква частица от мигновението той видя съвсем различен човек — със смолисточерна коса, облечен в странни одежди и с разклонена корона върху главата. В същия момент залата потрепна, наклони се и вранът залитна. Но не падна и в същия момент видя, че наистина е старият рицар. Камарис огледа приближаващите, отстъпи назад с разширени от ужас очи, след това вдигна черния меч пред гърдите си. Джосуа и ситите спряха извън обсега му.
— Камарис — каза принцът, — аз съм — Джосуа. Виж, аз съм. Търся те отдавна.
Старикът го изгледа, но мечът не трепна.
— Това е греховен свят — отвърна дрезгаво той.
— Ще дойда с теб — продължи Джосуа. — Където искаш да отидем. Не се страхувай. Няма да те спра.
Гласът на Ликимея беше изненадващо деликатен.
— Можем да ти помогнем, Хикка Ти-туно. Няма да те задържим, но можем да облекчим мъките ти. — Тя пристъпи напред с вдигнати нагоре длани. — Помниш ли Родената на кораб Амерасу?
Устните на стареца се опънаха в гримаса на болка и страх и той вдигна Трън, сякаш готов да нанесе удар. Тъмният меч на Куройи изсъска от ножницата, щом той пристъпи пред Ликимея.
— Няма нужда — каза сдържано тя. — Недей.
Високият сит се поколеба за момент, после плъзна меча си от вълшебно дърво в ножницата. Камарис отново наведе черното острие.
— Жалко. — В гласа на Куройи прозвуча искрено съжаление. — Винаги съм се питал какво ще се случи, ако кръстосаме мечове с най-великия от простосмъртните воини…
Преди някой да е казал и дума, светлината се разискри ослепително и внезапно цялата зала потъна в мрак. В следващия миг отново стана светло, но сега въздухът беше синкав като сърцевина на пламък. Тиамак усети да го пронизва смразяващ вятър. Напрежението във въздуха се увеличи толкова много, че ушите му забумтяха.
„Колко само обичате простосмъртните“.
Страховитият глас разтърси мислите и цялото му тяло. Изречените думи препуснаха като насекоми по кожата на врана.
„Просто не можете без тях“.
Всички се обърнаха. В кръжащите мъгли зад тях се оформяше силует с белезникаво наметало и сребърна маска, възседнал трон във въздуха над центъра на езерото. Слаби синкави проблясъци се издигаха едва-едва над водата и цялата зала се изпълни със сенки. Вранът се скова от ужас. Не можеше да помръдне, а само да се моли да остане незабелязан. Кралицата на Стормспайк — коя ли друга можеше да е? — беше страховита, все едно в кошмар се появяваше Онази, която чака, за да отведе всички.
Ликимея заговори вдървено, сякаш всяка изречена дума изискваше огромно усилие.
— Е, Най-стара. Намерила си начин да стигнеш до Езерото на Трите дълбини. Но това не означава, че можеш да се възползваш от него.
Фигурата с маската не помръдна, но Тиамак усети от нея да се излъчва нещо като триумф.
„Аз накарах Амерасу да замлъкне — аз я унищожих, преди моите слуги да я ликвидират. Мислиш ли, че си й равна, дете?“
— Сама не. Но с мен има и други.
„Други деца“.
Сред завихрените мъгли се издигна покрита с бледа ръкавица ръка.
Тиамак долови някакво смътно раздвижване в периферията на обкръжилите го фигури, но не можеше да откъсне очи от потрепващата сребърна маска.
— Камарис тръгва! — извика Джосуа.
— Върви с него — каза Джирики. — Ти също, Тиамак. Последвай го.
— А вие? — Гласът на принца беше прегракнал. — А и как ще намерим пътя?
— Той отива там, където го теглят. — Джирики се доближи до майка си, която изглеждаше вкопчена в някаква битка със Северната кралица. Мускулите върху лицето на Ликимея се гърчеха. — Вие трябва да стигнете там. Това тук е нашата битка.
Джирики се обърна към езерото.
— Върви! — каза настойчиво Адиту и побутна Тиамак към Джосуа. — Ние ще призовем силата на Древното дърво и ще я удържим, докато можем, но не сме в състояние да разрушим техния план тук. Утук'ку вече тегли енергия от Главния свидетел. Усещам го.
— Но какво прави тя? — попита ужасено Тиамак.
— Не можем да го разберем — простена Адиту със стиснати зъби. — Разполагаме с всичко необходимо, за да я удържим. Вие трябва да свършите останалото. Това е нашата битка. Хайде върви!
И му обърна гръб.
Пулсиращото сияние на езерото се усили и по стените припламнаха светлолилави пламъци, сякаш раздухани от внезапно връхлетял вятър. Цялата зала се изопна като кожа на барабан. На Тиамак му се стори, че се свива, усуква, пречупва от необуздаеми енергии. Нещо всемогъщо, макар и без форма и същност, се стоварваше върху него от обгърнатия в мъгли силует, който се носеше над водата.