Стъпка по стъпка, сякаш брулени от яростни ветрове, ситите застанаха в редица един до друг пред езерото, сключиха ръце и запяха.
Щом странната мелодия на безсмъртните се извиси, светлините в езерото затрептяха неистово. Тиамак се взираше безпомощно през блещукащите мъгли; не можеше да си спомни как се ходи. Стените около езерото сякаш се извиха навътре и отново се изметнаха назад, приведоха се и пак се изметнаха — сякаш цялата зала дишаше. На самия ръб на езерото Адиту се олюля и залитна напред, но брат й, който беше застанал до нея, я хвана. Песента на ситите за момент се разколеба, но отново се извиси.
В отговор на тяхната напомняща вой мелодия сред мъглявините на езерото започна да се оформя нещо, което много скоро впримчи бледия силует на Северната кралица. Тиамак съзря някакъв смътен, мрачен, масивен ствол с олюляващи се клони и призрачни листа, които потрепваха, сякаш галени от вятър. Адиту беше казала „Древното дърво“. Тиамак долавяше древността на този колос, дълбоките му корени и разпростиращата се, невъобразима сила. За момент усети някаква надежда.
Синкавите проблясъци във водата заискриха още по-яростно и постепенно залата се изпълни с ослепително сияние. Дървото като че ли се сгърчи. Вранът се притисна до земята, смазан от задушаващата, смразяваща мощ, която излъчваше Езерото на Трите дълбини.
— Тиамак!
Гласът идваше някъде от много далеч зад него и не означаваше почти нищо. Нищо не беше в състояние да проникне през мъглата, която забулваше ушите, сърцето, мислите му…
Високо над центъра на езерото Северната кралица се извисяваше като някакво изваяно от лед създание, но в сърцевината й пулсираше нещо мрачно, а около главата й потрепваха пурпурни и синкави пламъци, проблясваха върху искрящата й маска. Тя разпери ръце и стисна облечените си в ръкавици пестници. Куройи изпищя и се загърчи на земята. Тъмнокосият сит започна да променя по невъобразим начин формата си, сякаш го мачкаха невидими ръце. Останалите сити отпуснаха ръце и отстъпиха назад. Призрачното дърво изчезна. След няколко мига Адиту и останалите около нея се посъвзеха и се заеха да попълнят празнината, където беше стоял Куройи — това им струваше огромни усилия, сякаш се намираха под дълбока вода и се напрягаха да сключат отново ръце. Падналият сит вече не помръдваше. В очертанията на силуета му нямаше нищо човешко.
Нещо разтърси ръката на Тиамак — веднъж, втори път. Той се извърна с усилие. Джосуа му крещеше нещо, но той не го чуваше. Принцът го вдигна на крака и го задърпа. Сърцето на Тиамак блъскаше, сякаш щеше да се пръсне всеки момент. Краката му отказваха да го държат, но Джосуа продължи да го влачи, докато Тиамак най-после не успя да тръгне сам. Принцът го остави и се спусна да настигне Камарис. Старият рицар се беше отдалечил на петдесетина крачки — пристъпваше вдървено към мрачните коридори в дъното на залата. Тиамак бавно закуцука след двамата.
Песента на Децата на зората отново се надигна зад гърба му, но вече беше по-разпокъсана. Тиамак не посмя да погледне назад. По целия таван на пещерата пулсираха синкави отблясъци и мрачните сенки се оттегляха и надвисваха, оттегляха се и надвисваха в същия ритъм.
Въпреки странните размествания из пространството около него и безтелесните гласове, които пищяха или мърмореха нечленоразделно в мрака, Саймън не позволяваше на страха да го сграбчи. Беше преживял колелото, беше рухнал в празнотата и отново беше изплувал. Беше се завърнал в живота, макар да не го държеше толкова здраво, както преди, но все пак изпитваше по-голяма сигурност. Имаха ли особено значение такива дреболии като глада и временната слепота? Беше гладувал и преди. Беше скитал из мрака.
Котката стъпваше безшумно пред него, връщаше се от време на време да се поотърка в краката му, преди отново да продължи напред: водеше го бавно през лъкатушещите тунели. Беше се доверил изцяло на животинчето. Нямаше какво друго да направи и беше излишно да се тревожи по този повод.
Около него се случваше нещо, но той не можеше да придобие ясна представа какво точно е то. Призрачните присъствия и причудливите изкривявания ставаха все по-осезаеми и връхлитаха с регулярността на вълни върху морския бряг — помитаха всичко пред себе си и после се отдръпваха. Той се напрягаше да пренебрегва тези усещания, както и собствените си болки.
Напредваше пипнешком през черните коридори. Блестящ гвоздей стържеше по стените като антена на бръмбар. Пръстите на младежа се плъзгаха по потънали в прах и обрасли с влажни мъхове стени, разкъсваха паяжини и докосваха всевъзможни още по-неприятни неща. Не можеше да направи абсолютно нищо друго. Беше се изправил срещу ледения дракон и бе изкрещял името си срещу него, беше бродил из пустошта отвъд сънищата и беше устоял на всичко. Не можеше да се откаже от отговорността, която беше поел, и нямаше да го направи.