Блестящ гвоздей като че ли се променяше заедно с потъналото в мрак обкръжение. В един момент беше най-обикновено оръжие, което го потупваше по бедрото, а в следващия започваше да пулсира в ритъма на конвулсиите на дълбините на двореца като жива твар. В такива моменти му беше трудно да прецени дали са просто човек и меч, или и двамата — също както той и котката — са две същества, които бродят из мрака в някакво чудновато партньорство.
В такива моменти започваше да долавя с мислите си призивите на меча. Беше едва осезаемо присъствие, само намек за мелодията, която беше изпълвала Гутулф, но ставаше все по-властно и по-властно. В отделни мигновения почти я разбираше, сякаш мечът му проговаряше на отдавна забравен език, който постепенно изплуваше от дълбините на съзнанието му, сред които беше заровен. Но Саймън не изпитваше желание да разбере какво му нашепва оръжието. Изпитваше страх, че ако броди прекалено дълго, най-накрая наистина ще заприлича на Гутулф и ще престане да усеща всичко освен всевластната мелодия на меча.
Надяваше се да не остане толкова дълго в мрака.
В един момент котката спря и се заусуква около краката му, сякаш настояваше да я погали. Щом се наведе, тя притисна влажната си муцунка в пръстите му, но не продължи. Той зачака. Питаше се дали не се е предоверил на едно обикновено зверче.
— Сега накъде? — попита той. Гласът му отекна едва-едва: намираха се в някакъв тесен коридор. — Давай нататък. Чакам.
Котката се отърка в него и замърка. След като почака малко, Саймън протегна ръце и зашари внимателно по стената, търсейки да напипа нещо — може би някакъв отвор, който не стигаше до пода, и затова не можеха да продължат по-нататък. Но вместо това откри в скалата ниша почти на височината на главата му и напипа в нея чиния и покрита чаша.
„Вече съм минавал оттук! — осъзна той. — Освен ако някой умопобъркан не оставя храна навсякъде из тунелите. Дори да е така, благословен да е“.
Благодари на Ейдон, щом напипа парчето хляб, сушеното месо и парченцето сирене в чинията. След това седна на земята и хапна по малко от всяко; изпитваше истинско блаженство и възторг, което не му се беше случвало от много време. Изпи половината вода в чашата, поразмисли и изпи и останалата. Нямаше мех и ако трябваше да носи водата в чашата, можеше да я носи и в корема си.
Котката отново започна да се отърква в него и да мърка. Саймън откъсна парченце сушено месо, за да го сподели с водачката си — котката го грабна с такава скорост, че острите й зъби одраскаха пръстите му — и пъхна останалото в джоба на ризата си. След това се изправи.
„Може би няма да ме поведе наникъде другаде — мина му през ума. — Сигурно това е била крайната й цел“.
Но котката, сякаш удовлетворена от съблюдаването на някакъв ритуал, отново се тръкна между пищялите му и тръгна. Саймън се наведе и усети под пръстите му да се плъзват главата, гърбът и опашката й. Усмихна се в мрака и я последва.
Отначало беше почти недоловимо, но Саймън осъзна, че стените около него постепенно започват да се провиждат. Все пак светлината беше толкова слаба, че в продължение на няколкостотин крачки той си мислеше, че това е по-скоро някаква зрителна измама. След известно време се убеди, че действително съзира неравните повърхности, по които се плъзгаха пръстите му. Котката също придоби конкретни очертания и вече не беше само някаква представа, едва доловимо движение по пода на тунелите пред него.
Продължи да крачи след смътния й силует нагоре по лъкатушещите коридори. Тук скалата беше издялана по-грубо, отколкото в тунелите в руините на Асу'а, и той изпитваше все по-категорична увереност, че отново е достигнал пространствата на двореца на простосмъртните. Щом излезе иззад поредния завой, смътната подземна светлина се превърна във факла върху стенна Стойка в дъното на дългия коридор.
„Светлина! Успях!“
Той падна на колене, пренебрегнал за момент болките в крайниците, и притисна чело в каменния под. Цялото му тяло се тресеше. Светлина! Отново беше излязъл на белия свят.
„Благодаря ти, Мейгуин. Благословена да си. Благодаря ти, Гутулф“.
Котката се беше превърнала в сивкав силует на фона на сивкавата стена. Нещо в паметта му се размърда.