„Виждал съм вече тази котка… Наистина ли? Хейхолт гъмжеше от котки“.
Въздухът внезапно се сви, а стените се разтресоха и се огънаха навътре, сякаш за да го хванат в капан. През съзнанието му премина образът на огромно дърво, брулено от яростни ветрове, които скършваха клоните му и ги отнасяха надалеч. За момент изпита усещането, че го преобръщат наопаки. Дори след като видението изчезна и всичко застана на мястото си, той дълго остана задъхан на колене.
Четирикраката му водачка спря и се обърна да види дали ще продължи да върви след нея, после се отдалечи, демонстрирайки явното си котешко пренебрежение към подобни чудатости. Саймън изпъшка и се надигна.
Животинчето изви гръб. Саймън погледна нагоре и видя тясна Стълба към тъмнината. Котката се отърка в пищяла му, но не продължи по стъпалата.
— Дали трябва да се изкача? — прошепна той.
Пъхна глава през входа. На голяма височина, потулена от извиващия се парапет, забеляза слаба светлина.
Загледа се за момент в котката. Тя отвърна на погледа му, втренчила в него жълтите си очи.
— Така да бъде.
Докосна Блестящ гвоздей, за да се увери, че дръжката му не се е омотала в парцалите около колана, и заизкачва стъпалата. След няколко крачки спря и се обърна. Котката продължаваше да го наблюдава от пода на тунела.
— Няма ли да дойдеш?
Сивата котка се обърна и бавно се отдалечи по коридора. Дори да можеше да говори, не би могла да му даде по-ясно да разбере, че от този момент той може да разчита единствено на себе си.
Саймън се усмихна криво.
„Всъщност едва ли има толкова глупава котка на този свят, че да се запъти натам, накъдето съм тръгнал аз“.
Обърна се и се заизкачва по потъналите в сянка стъпала.
Стълбището извеждаше в просторна стая без прозорци. От един вдигнат на тавана капак проникваше слаба светлина. Щом се измъкна иззад дървения параван, който скриваше стълбището, Саймън разбра, че се намира в един от складовете под трапезарията. Вече беше идвал тук през онзи изумителен и кошмарен ден, когато откри затворения в килията от Приратес принц Джосуа… но тогава складът беше претъпкан до тавана с всевъзможна храна и всякакви други стоки. Сега каците бяха празни, много от тях дори натрошени. Огромни натежали от прах плащаници от паяжини покриваха всичко, а разсипаното по пода брашно беше изпъстрено със следи от крачетата на мишките. Изглежда, в склада дълго време не беше стъпвал човешки крак.
Саймън знаеше, че високо над него е обширната трапезария, както и останалите сгушени една до друга постройки във Вътрешния двор. А над всички тях се извисяваше шилото с цвят на слонова кост на Кулата на Зеления ангел.
Щом се сети за нея, долови, че мелодията на Блестящ гвоздей става по-настоятелна.
„Отиди…“
Усети шепота в най-дълбоките гънки на съзнанието си.
Вдигна падналата на пода подвижна стълба, подпря я и се заизкачва. Тя изскърца заплашително, но издържа. На фона на скръбното й проскърцване младежът долови слабо мърморене, сякаш съскащите гласове от тунелите го бяха последвали от мрака.
Единственото осветление в трапезарията идваше от слабото потрепващо сияние, което се процеждаше през капаците на високите прозорци. Масите и пейките бяха разбутани, а някои бяха насечени на ситни трески, но повечето изобщо ги нямаше, вероятно ги бяха използвали за дърва за горене. Всичко беше покрито с пласт почернял прах, включително изпотрошените отломъци, сякаш унищожителната разруха се беше случила преди сто години. Два плъха изприпкаха по една от строшените маси, без да се впечатлят особено от присъствието на Саймън.
Шепотът, който беше дочул, тук беше по-силен. Състоеше се най-вече от воя на вятъра зад прозорците, но се долавяха и гласове, които се провикваха от болка, гняв и страх. През счупените капаци влитаха снежинки. Стори му се, че Блестящ гвоздей потръпна — като дебнещ звяр, доловил миризма на кръв.
Саймън огледа още веднъж трапезарията, давайки си сметка за връхлетялата родния му дом разруха, и закрачи колкото можеше по-тихо към източната врата. Беше се килнала на една страна на строшените панти и той се притесни, че няма да може да я открехне безшумно, но щом се приближи още повече и до слуха му достигна врявата отвън, разбра, че никой не би чул, дори ако му се наложи да я изкърти с ритник. Страховитият вой на вятъра се беше засилил, но още по-оглушителни бяха крясъците и всевъзможни други шумове, сякаш точно зад вратата на трапезарията се водеше грандиозна битка.
Саймън се приведе и надникна през една пролука. В първия момент му беше трудно да разбере какво точно вижда.