— Това, че Кралят на бурите знае, и това, че твоят брат знае, са различни неща — отбеляза Бинабик. — Не е нещо нечувано съюзници да крият един от друг свои тайни. Кралят на бурите не може да знае, че ние също знаем. — Той се усмихна. — Всичко това е доста усложнено, нали? Освен това, според историята, която старият Таусър повтаряше толкова често — това как е постъпил брат ти, когато Таусър му дал меча, — е вероятно тези, които носят дамгата на Стормспайк, да не понасят неговата близост.
— Прекалено много неща, на които да се надяваме — каза Джосуа. — Исгримнур? Какво мислиш за всичко това?
Херцогът се размърда върху ниското столче.
— За кое по-точно? За мечовете или за това, че тролът ще тръгне след Мири и момчето?
— И за двете.
— За мечовете нямам какво толкова да кажа, но в това, което казва Бинабик, има смисъл. Колкото до другото… — Исгримнур помръдна рамене. — Ясно е, че някой трябва да тръгне. Веднъж вече я върнах, така че, ако кажеш, ще тръгна пак, Джосуа.
— Не. — Принцът тръсна категорично глава. — Трябваш ми тук. И в никакъв случай не бих те разделил отново с Гутрун заради твърдоглавата си племенница. — Той се обърна към трола. — Колко души искаш да вземеш, Бинабик?
— Нито един, принце.
— Нито един? — Принцът беше изумен. — Какво искаш да кажеш? С положителност ще е по-безопасно да вземеш поне няколко сигурни мъже, както направи при пътуването до Урмшайм.
Бинабик поклати глава.
— Мисля, че Мириамел и Саймън няма да се крият от мен, но със сигурност ще се крият от преследващи ги ездачи. Освен това има места, през които Куантака и аз можем да минем, за разлика дори от ездачи с отлични умения като тритингите на Хотвиг. А и сам ще съм по-безшумен. Да, много по-добре ще е, ако съм сам.
— Това не ми харесва — отвърна Джосуа. — И виждам, че на твоята Сиски също не й харесва. Но ще го обмисля. Не само като чичо, който обича своята племенница, се боя какво може да се случи на Мириамел и Саймън, ако попаднат в ръцете на брат ми. Нещо наистина трябва да се направи. — Той вдигна ръка и разтърка челото си. — Трябва да помисля.
— Разбира се, принц Джосуа. — Бинабик се надигна. — Но помнете, че дори Куантака с отличния си нос не би могла да надуши стара следа.
Той се поклони, Сиски също се поклони, след което двамата се обърнаха и излязоха.
— Толкова са дребни и двамата — промълви замислено Джосуа. — Но не само че ми се иска тролите да не си тръгват, а и да имам още хиляда като тях.
— Смелчага е този Бинабик, истински смелчага — каза Исгримнур. — Понякога ми се струва, че смелостта е всичко, което ни е останало.
Еолаир наблюдаваше мухата, която от известно време жужеше около главата на коня му. Освен че помръдваше от време на време уши, конят не й обръщаше особено внимание, но Еолаир не преставаше да я наблюдава. Нямаше кой знае какво друго за гледане, докато яздеше в околностите на Фростмарч, а и мухата му напомняше нещо, за което не можеше да се сети, но което не преставаше да занимава съзнанието му. Графът на Над Мулах продължи да наблюдава дребната черна точица — и най-после се сети с какво го е впечатлила.
„Това е първата муха, която виждам от доста време — първата, откакто настъпи зимата всъщност. Започва да се затопля“.
Тази твърде обикновена мисъл доведе цял рояк не особено обичайни размисли.
„Възможно ли е времето да е започнало да се променя? — учуди се той. — Възможно ли е Джосуа и хората му да са направили нещо, което да намали силата на Краля на бурите и да отблъсне предизвиканата с магиите му зима?“
Той огледа малобройната дрипава хернистирска войска, която яздеше зад него, и огромната тълпа сити пред нея — с грейнали от цветове знамена и брони.
„Възможно ли е това, че народът на Джирики се включи в битката, да е наклонило везните в наша полза? Или правя прекалено големи заключения от незначителни случки?“
Засмя се невесело. Тази последна година и съпътстващите я ужаси, изглежда, го бяха направили суеверен като предците му от времената на Херн.
Предците доста често занимаваха съзнанието му напоследък. Армията от сити и хора, която напредваше към Наглимунд, наскоро беше спряла в замъка на Еолаир в Над Мулах на брега на река Барайлеан. През двата дни, докато войската беше разквартирувана там, графът успя да намери в района още шейсетина мъже, които проявиха готовност да се присъединят към тях — повечето по-скоро заради чудото да яздят до легендарните Миролюбиви, подозираше Еолаир, отколкото заради някакво чувство за дълг или желание за мъст. Младите мъже, които решиха да тръгнат с тях, бяха най-вече такива, чиито семейства се бяха изгубили или пръснали по време на скорошните битки. Тези, които все още имаха земя или любими, които да защитават, нямаха никакво желание да се хвърлят в нова война, независимо колко благородна или важна е нейната кауза, а и Еолаир не можеше да им заповяда да го направят: господарите на Хернистир нямаха това право още от времето на крал Тетаин.