Точно отвън наистина кипеше битка или поне купчини облечени в ризници войници се мятаха напред-назад из двора. Хаосът се усилваше от сипещия се върху калната земя сняг, който задръстваше въздуха като гъста пушилка и всичко тънеше в полумрак. Късчето небе, което успя да зърне, беше забулено от препускащи черни облаци.
Тресна светкавица и за миг цялата гледка стана ослепително ярка, а в следващия сякаш се спусна абсолютен мрак. Като че ли беше попаднал в разгара на някакво умопомрачително сражение пред вратите на самия Ад — пред погледа му се мяркаха разкривени в крясък лица и ужасени коне. Да се опита да си проправи път през подобно страховито стълпотворение беше все едно да предпочете смъртта.
В срещуположния, безнадеждно отдалечен от Саймън край на двора се извисяваше Кулата на Зеления ангел. Около шпила й в цвят на слонова кост се вихреха буреносни облаци. Нова светкавица проряза небето, нащърбена, ослепителна стрела, която сякаш се усука около кулата. Тътенът разтърси костите му. В поразяващия проблясък Саймън зърна бледо лице да наднича през един от прозорците на огромната камбанария.
31. Фалшивият пратеник
Мириамел залиташе от изтощение. Питаше се как Бинабик с неговите къси крачета все още е в състояние да се движи. Беше сигурна, че се катерят вече повече от час. Как беше възможно стъпалата да са толкова много? Досега със сигурност щяха да стигнат до Хейхолт, дори да бяха тръгнали от центъра на света.
Едва си поемаше въздух. Спря да изтрие потта от лицето си и погледна назад. Кадрах беше на две извивки по-надолу и едва го зърна на светлината на факлата. Монахът не се отказваше и това му правеше чест.
— Бинабик, изчакай — извика тя. — Ако… ако направя още една крачка… ще припадна.
Тролът спря, обърна се и слезе обратно по стъпалата. Подаде й меха с вода и щом тя отпи няколко глътки, каза:
— Почти стигнахме двореца. Усещам разликата във въздуха.
Мириамел се отпусна на широкото гладко стъпало и остави лъка и торбата, която през последния час беше готова да захвърли неведнъж.
— Какъв въздух? Не съм поела глътка чист въздух от не помня колко време.
Бинабик я погледна загрижено.
— Ние кануките се научаваме да се катерим по планините, преди да проговорим. Много добре се справяш, щом се изкачваш почти с моето темпо.
Мириамел не отговори. След малко се дотътри Кадрах и се тръшна на стъпалото под нея. Цялото му лице беше плувнало в пот, погледът му беше замаян. Тя го гледа известно време как се мъчи да си поеме дъх и след кратко колебание му подаде меха. Той го взе, без да вдигне очи.
— Добре, починете си малко — каза Бинабик. — Остава ни последното изкачване. Близо сме, съвсем близо.
— Близо до какво? — Мириамел взе меха от скованите пръсти на Кадрах и отпи още една глътка, след което го върна на трола. — Бинабик, отдавна се опитвам да си поема дъх, за да те попитам — какво става? Нещо, което казаха дуорите, нещо, за което си мислеше и ти… — Гледаше го втренчено, макар да усещаше, че той иска да отклони поглед. — Какво става?
Тролът не отговори, но вдигна глава, сякаш дочул нещо. По цялото стълбище не се чуваше нищо освен собственото им дишане. Той приседна до нея.
— Наистина е нещо, което казаха дуорите, но ако беше само това, нямаше да съм толкова объркан. — Бинабик се втренчи в краката си. — Спохождат ме и други мисли. Нещо, за което мисля много отдавна — „фалшивия пратеник“ от съня на Саймън.
— В къщата на Гелое — прошепна Мириамел.
— А и това не беше единственият път. Получихме известие и в Бялата пустош, донесе го врабче, което сега си мисля, че е било изпратено от Диниван от Набан, нали Исгримнур по-късно го е чул също да го изрича. То също предупреждаваше за фалшиви пратеници.
Сърцето я заболя, като си спомни за Диниван. Беше така мил, толкова умен, но въпреки това Приратес го беше скършил като тресчица. Ужасите в Санселан Ейдонитис, за които разказваше Исгримнур, все още навестяваха кошмарите й.
Хрумна й внезапна мисъл: беше се спречкала с Кадрах, когато се опита да я измъкне от Санселан, беше се съпротивлявала и го наричаше лъжец, докато най-накрая не го бе принудила да я удари толкова силно, че да изпадне в безсъзнание и да я изнесе, но всъщност той й беше казал истината. Защо просто не беше избягал, защо не бе спасил себе си и не я бе зарязал да се оправя сама?
Тя се обърна и го погледна. Монахът все още не можеше да си поеме дъх — беше се свил до стената с безизразно като на восъчна кукла лице.