Бинабик вдигна ръце.
— Чуй, само чуй какво казват те, Мириамел. В началото се говори за истински неща — копачи, великани, огромната камбана в Набан. Но накрая само за обръщане хода на съдбата, за разсейване на мъглите… и за… Древното.
— И какво?
— Какво тогава казва, че става дума за нас!? — изсъска Бинабик.
Тя беше така удивена, че й беше нужно известно време, за да осъзнае думите му.
— Да не искаш да кажеш…?
— Че биха могли също така да говорят какво ще помогне на самия Крал на бурите! Че какво друго сме за него ние, простосмъртните, в сравнение с неговата древност? Кой обръща хода на съдбата? И за чия съдба става дума?
— Но… но…
Бинабик продължи да приказва, като изпаднал в транс, сякаш думите се бяха отприщили след дълга ферментация и сега се изливаха на свобода.
— Как се появи идеята да търсим тези стихчета? От сънищата на Саймън, Джарнауга и други! Пътят на сънищата отдавна е компрометиран — Джирики и другите сити ни го казваха, — но ние бяхме прекалено уплашени, за да повярваме на тези сънища, отчаяно търсехме някакъв начин, за да се противопоставим на завръщащия се Крал на бурите! — Той спря задъхан за момент. — Съжалявам, но страшно ме яд на собствената ми глупост!… Ние грабнахме едно тъничко клонче и направихме от него цял мост, без да помислим малко повече. Сега сме над половината на бездната. — Той стовари длани върху бедрата си. — И това ми било Носители на свитъка. Кикасут!
— Значи… — Тя се напрегна да схване сложните криволици на казаното от трола и усети постепенно да я обладава отчаяние. — Значи сънищата за книгата на Нисес — това са били фалшивите пратеници? Които ни накараха да си спомним за тези стихове?
— Точно това ми се струва в момента.
— Но в това няма никакъв смисъл! Защо ще прибягва до толкова странна хитрост Кралят на бурите? Ако не сме в състояние да го победим, защо да ни кара да вярваме, че ще успеем?
Бинабик си пое въздух.
— Вероятно се нуждае от мечовете, но не може да ги привлече сам. Приратес е казал на Кадрах, че знаел къде е Блестящ гвоздей и не искал да бъде докосван. Може би Червеният свещеник няма собствени планове и изпълнява единствено заповедите на Краля на бурите. Аз мисля, че Мрачната на север се нуждае от огромната сила, заключена в тези остриета. — Гласът му помръкна. — Най… най ме е страх, че всичко това е една много сложна игра — както ситския шент, — замислена, за да ни накара да донесем останалите мечове.
Мириамел се отпусна потресена върху стената.
— Тогава и Джосуа, и Саймън… всички ние…
— … през цялото време изпълняваме заповедите на противника — обади се внезапно Кадрах. Мириамел очакваше да долови задоволство в думите му, но усети единствено безразличие. — Бяхме негови слуги. Врагът вече е победил.
— Затваряй си устата — изсъска тя. — Проклет да си! Ако ни беше казал това, което знаеш, вероятно щяхме да се досетим. — Тя се обърна към Бинабик. — Ако си прав, има ли нещо, което можем да направим?
Тролът помръдна рамене.
— Да се опитаме да се измъкнем и после да намерим Джосуа и останалите, за да ги предупредим.
Мириамел се изправи. Преди няколко мига се беше почувствала отпочинала и готова отново да се закатери по стъпалата. Сега изпитваше усещането, че са стоварили цял биволски ярем върху раменете й и че не може да се освободи от смазващата му мъчителна тежест. Нямаше почти никакво съмнение, че всичко е загубено.
— А и дори да ги намерим, няма да разполагаме с никакво оръжие срещу Краля на бурите, нали?
Бинабик не отговори. Като че ли се беше смалил още повече. Изправи се и отново се заизкачва по стълбището. Мириамел обърна гръб на Кадрах и го последва.
Редът беше рухнал и пред стените на Хейхолт бушуваше неописуем хаос. Бледолики норни и рунтави лаещи великани бяха плъзнали навсякъде и се биеха, без изобщо да ги е грижа за собствения им живот, сякаш единствената им цел беше да всяват ужас в сърцата на противниците си. Един от гигантите беше останал без по-голямата част от едната си ръка — един воин я беше посякъл с брадвата си, — но докато продължаваше да гази паникьосаните войници, размахваше остатъка от ръката си, от която шуртеше кръв, така яростно, както тоягата в здравата си ръка, и въздухът около него се беше превърнал в червеникава мъгла. Някои от великаните изобщо не бяха ранени и около тях израстваха цели купчини от осакатени тела. Норните, не по-малко яростни, но много по-коварни, се подреждаха в малки кръгове: заставаха рамо до рамо с насочени навън остри като игли копия. Бързината и бойните умения на белокожите безсмъртни бяха толкова зашеметяващи, че те поваляха по двама-трима души срещу всеки свой повален… и докато се сражаваха, пееха. Зловещите им пронизителни гласове отекваха дори над тътена на битката.