А над всичко бе надвиснала Звездата-завоевател и проблясваше със зловещата си светлина.
Херцог Исгримнур вдигна Квалнир и изкрещя за Слудиг и Хотвиг, но врявата погълна гласа му. Завъртя коня си в кръг, за да открие повече струпани на едно място воини, но армията му вече беше пръсната на хиляди отделни отломки. Макар че от известно време се сражаваше яростно, Исгримнур все още не можеше да повярва напълно на случващото се. Бяха нападнати от създания от древни приказки. Полесражението, мрачно, но обичайно допреди час, сега се беше превърнало в някаква кошмарна преизподня за наказване на грешници.
Знамето на Джосуа беше повалено. Исгримнур напразно търсеше нещо, което би могло да послужи за отправна точка за контранападение на неговите войски. Един от великаните рухна в предсмъртна агония на снега, пронизан от десетина стрели — трошаха се като клечки под туловището му, и запремазва всичко около себе си и конят на херцога препусна обезумял, въпреки опитите му да го овладее.
Когато най-после успя да успокои животното, Исгримнур тикна Квалнир в ножницата, свали шлема и издърпа нагоре туниката си, като стенеше от болките в гърба и ребрата. Ризницата му пречеше да си смъкне туниката през главата и Исгримнур плувна в пот, ужасен от мисълта, че някой може да го нападне изневиделица и да го повали в тази нелепа поза. От опъването ръкавите на туниката се разпориха и той най-после успя да я смъкне през главата си, след което се огледа за нещо, на което да я завърже. Видя на снега едно норнско копие, извади меча от ножницата, приведе се и го надигна, за да може да го хване. Завърза ръкавите за гладкото сивкаво дърво, вдигна импровизираното знаме над главата си и се понесе към разгара на сражението. Ревеше римърска бойна песен, която дори той не можеше да чуе.
Вече беше отклонил първия удар с брадва, който един норн се опита да стовари отгоре му, когато се сети, че шлемът му все още е закачен на седлото. Квалнир отскочи от причудливо боядисаната ризница на създанието, без да успее да я съсече, и Исгримнур блокира ответния удар с ръка, при което една брънка от ризницата му се скъса и той получи повърхностна рана, но норнът беше невероятно чевръст върху хлъзгавия сняг и вече се извърташе за нова атака. Вятърът неочаквано метна знамето върху лицето на херцога.
„Убит от собствената си риза“, мина му светкавична мисъл, но в същия момент парчето плат се отметна встрани. Нещо тъмно прелетя край него и норнът залитна встрани, а от разцепения му шлем бликна кръв. Избавителят на херцога се завъртя сред снежна вихрушка и довърши клатушкащия се противник на Исгримнур.
— Жив си — отбеляза задъхано Слудиг, докато изтриваше окървавената си брадва в наметалото си.
Исгримнур пое дълбоко дъх и изкрещя над оглушителния тътен на битката:
— Къде е Фреозел?
Слудиг посочи един куп сражаващи се фигури на стотина лакътя от тях.
— Ей там. Ела. И си сложи проклетия шлем.
— Спускат се по стените! — изкряска някой.
Исгримнур вдигна очи и видя размотаващите се въжени стълби на наклонената външна стена на Хейхолт. Навъсеното небе и ослепителните светкавици му пречеха да получи ясна представа, но му се стори, че воините, които се спускат по тях, са обикновени хора.
— Бог да прокълне наемническите им душички! — изрева херцогът. — Сега ни сгащиха от двете страни. Натикват ни към стената и много скоро няма да имаме количествено превъзходство.
Той огледа обкръжената си войска. Успя да забележи набанските легиони на Серидан и кавалерията на Хотвиг, които се опитваха да си проправят път към неговото знаме-туника, което се развяваше върху една от обсадните стълби, забучена в калната пръст. Не беше ясно обаче дали ще успеят да се присъединят към тях, преди малобройната войска на Исгримнур да бъде притисната между норните и наемниците.
„Може би трябва да се оттеглим към стените на двореца — помисли си той — и дори да се опитаме да се изтеглим пред новата врата“.
Нямаха почти никаква друга възможност: във всички случаи щяха да бъдат изтласкани, така че поне можеха да си изберат позиция за изтегляне. Херцогът беше успял да забележи, че над вратата няма нито един войник на Елиас. Значи малобройната му войска можеше да я използва като ариергард, без да се притесняват от обстрелване от горе. При положение, че тилът им е надеждно защитен, биха могли да удържат дори страховитите норни, докато останалите воини си проправят път до тях… или поне така се надяваше.