„А ако си осигурим малко място, можем да форсираме тази проклета врата или да използваме стълбите и да влезем след Изорн. Няма причина Елиас да няма в кокошарника си простосмъртни лисици за разнообразие“.
Обърна се отново към ордата бледолики чернооки твари и мечовете им от вълшебно дърво. Нова светкавица проряза небето и за момент аленото сияние на Звездата-завоевател помръкна. Исгримнур долови глух звън на камбана, който разтърси вътрешностите и костите му. За миг в периферното му зрение плъзнаха ярки пламъци, но в следващия буреносният мрак отново се стовари отгоре му.
„Бог да ни помага — мина тревожна мисъл през главата му. — Това е обедната камбана на кулата. А е тъмно като нощ. Ейдон, толкова е тъмно…“
— О! Майко на милосърдието!
Мириамел наблюдаваше ужасена от балкона. От височината на кралската резиденция Вътрешният двор представляваше море от воини и коне, които връхлитаха едни срещу други като разбушувани вълни. Вятърът извиваше снежни вихрушки във въздуха и забулваше всичко като с мъгла. Небето беше задръстено от буреносни облаци, но червената звезда се виждаше и през тях — дългата й опашка мяташе кървавото си сияние над всичко.
— Чичо Джосуа е започнал обсадата! — извика тя.
Усилието им да го намерят и предупредят бяха напразни.
Стълбището най-накрая ги беше отвело до една тайна врата в складовете под кралската резиденция. Мириамел, която се гордееше с познанията си за потайностите на Хейхолт, повечето от които беше открила предрешена като Малахиас, беше изумена, че през цялото време, докато беше живяла тук, под носа й се е намирал този проход към стария Асу'а. Но й предстояха още куп изненади.
С втората се сблъска, когато пристъпиха предпазливо върху приземното ниво на резиденцията. Въпреки воя на вятъра и рева на битката отвън, многобройните стаи бяха пусти и изглеждаха така, сякаш отдавна никой не живее в тях. Докато минаваха през студените зали и мрачните коридори, страхът на Мириамел да не бъдат разкрити понамаля, но усещането й, че нищо не е както трябва, постоянно се засилваше. А когато влезе в спалнята на баща си, я намери не само празна, но и зловонна като леговището на някакъв звяр. Просто не можеше да си представи кой би могъл да я обитава.
Най-накрая излязоха на малкия заслонен балкон на една от стаите на третия етаж и сега, приклекнали зад каменните перила, се взираха през декоративните пролуки към безумието отдолу. Въздухът беше наситен със задушливата миризма на светкавици и кръв.
— Боя се, че е така — отвърна високо Бинабик. Сред рева на битката и воя на вятъра нямаше опасност да ги чуе някой. — Долу кипи сражение, но нещо не е както трябва. Би ми се искало да виждаме и зад стените на двореца.
— Какво ще правим? — Мириамел се огледа като обезумяла. — Джосуа, Камарис и останалите сигурно са все още отвън. Трябва да стигнем някак до тях!
Буреносните облаци обгръщаха всичко в полумрак и дворецът като че ли беше потопен под водата. Внезапно целият свят сякаш изкрещя и се обля в ярко бяло сияние. Тресна светкавица като огнен камшик и тътенът на гръмотевицата разтърси въздуха, сякаш щеше да срути балкона под краката им. Светкавицата се изви около Кулата на Зеления ангел и сякаш се вцепени, докато отекне гърмът, след което се стопи с пращене.
— Как? — извика Бинабик. — Не познавам този дворец. Какви места за бягство може да има?
На Мириамел й беше трудно да се съсредоточи. Тътенът на битката и воят на вятъра я караха да се разкрещи и да запуши уши. От препускащите над главата й облаци й се зави свят. Изведнъж си спомни за Кадрах, който се влачеше зад гърба им безмълвен и тих като сомнамбул. Обърна се, убедена, че той се е възползвал от объркването им, за да се измъкне, но монахът беше приклекнал на входа и примирено оглеждаше буреносното, обляно в червеникаво сияние небе.
— Вероятно можем да се измъкнем през Крайбрежната врата — отвърна тя на трола. — Ако армията на Джосуа е пред стените на Ерчестър, може би ще има само няколко…
— Виж там! — Бинабик протегна ръка през пролуката. — Това не е ли?… О, Дъще на планините!
Мириамел присви очи и се вгледа в хаоса долу. В момента битката се водеше на самия мост към Средния двор. Значителна войска в Средния двор изтикваше по-малка войска от кавалеристи и пехотинци през него. Един от конете се вдигна на задните си крака и се стовари заедно с ездача си в тъмната вода на рова. Дали войските на Джосуа бяха успели да преодолеят стената и вече напредваха към Вътрешния двор? Възможно ли беше малцината на моста да бяха последните защитници на баща й? Но тогава какви бяха всички тези въоръжени мъже под нея, които не предприемаха абсолютно нищо, за да се притекат на помощ на отстъпващите конници? Кои бяха те?