— Мислех, че тъкмо това е задължението на Лигата на свитъка. Да проумява тези неща.
— Тези, които ни напуснаха, знаеха повече от нас — отвърна Тиамак. — Но има много неща, които дори Моргенес и останалите никога не проучиха и които са останали непонятни дори за Ейлстан Фискерн, за когото твърдят, че е бил истински, макар и таен приятел на ситите. Безсмъртните винаги са пазели усърдно знанията си.
— Кой би могъл да ги обвинява след причиненото им зло с камък, желязо и огън? — Джосуа отново погледна мъжа от блатата. — О, милостиви боже, пилеем дъха си за приказки. По изражението ти виждам, че се измъчваш, Тиамак. Позволи ми да те понося.
Тиамак тръсна глава.
— Камарис не се мотае. Ще изостанем много, а ако се отклони от стълбището, може пак да го изгубим и този път ситите няма да могат да ни посочат пътя. Той ще остане сам, а ние може да бродим тук цяла вечност. — Изкачи няколко стъпала безмълвно, за да си поеме дъх, преди да проговори отново. — Ако се наложи, избързай напред. По-важно е да си близо до Камарис, отколкото до мен.
Джосуа не отвърна нищо, само кимна унило.
Ужасното усещане за разместване се оттегли заедно с танцуващите светлини, които за момент бяха накарали Тиамак да си помисли, че огромното стълбище гори. Той разтърси глава, опитвайки се да избистри хаотичните си мисли. Какво би могло да е това? Въздухът беше необичайно горещ.
— Става нещо ужасно! — извика Тиамак.
Залитна. Питаше се дали увеличаващата се мощ на странните приплъзвания не означава, че Северната кралица взема надмощие над ситите. Тази мисъл го сграбчи, все едно имаше нокти. Може би беше долетяла от езерото. Дали щеше да ги преследва двамата с принца нагоре по мрачното стълбище с безизразността на сребърната си маска и развята бяла мантия?…
— Няма го! — Гласът на Джосуа беше скован от ужас. — Но как е възможно?
— Какво? Как така го няма?
Тиамак погледна нагоре.
Светлината на факлата осветяваше пространство, където стълбището внезапно свършваше под ниския каменен таван. Камарис не се виждаше никъде.
— Няма къде да се е скрил! — възкликна принцът.
— Не, погледни!
Тиамак посочи една пролука в тавана, достатъчно широка, за да се промъкне през нея човек.
Джосуа го повдигна в дупката и го задържа, докато вранът се опитваше да се хване за нещо. Тиамак напрегна изтощените си мускули, изтегли се нагоре, легна разтреперан на пода и извика през цепнатината:
— Идвай! Това тук е мазе!
Джосуа метна факлата нагоре и с помощта на Тиамак, който му подаде ръка, се промъкна през пукнатината. Двамата хукнаха през помещението, като заобикаляха разхвърляните по пода вехтории, изкачиха се по една паянтова стълба и излязоха през капака на върха й. Пред тях се ширна нов склад, който имаше малко прозорче високо на стената. През квадратния отвор се виждаха заплашително препускащи черни облаци и духаше студен вятър. Друга стълба достигаше горното ниво.
Щом Тиамак пристъпи върху най-долното стъпало, през капака над главите им внезапно отекна мощен тътен. Джосуа, който се изкачваше пред него, избърза нагоре и изчезна.
Когато Тиамак най-после се изкачи, се озова в малко сумрачно помещение, чиято врата беше натрошена на трески. В съседното помещение проблясваше светлината на факла и се движеха някакви сенки. Гласът на Джосуа се извиси.
— Ти! Дано Бог прати душата ти в ада!
Тиамак бързо се приближи до вратата, спря и запремига, докато се опитваше да се ориентира в просторната кръгла зала, изникнала пред него. Вляво през прозорците над централната врата се процеждаше алена светлина, която се смесваше с мътното блещукане на забучените в стенните стойки факли. Само на няколко лакътя пред врана се беше изправил Камарис сред парчетата на по-малката врата, които му пречеха да продължи нататък. Старият рицар не помръдваше, сякаш се бе вцепенил. На една ръка разстояние от Камарис се намираше Джосуа с извадения от ножницата Найдел. На двайсетина крачки от тях, в другия край, имаше малка врата в стената, абсолютно копие на тази, която Камарис току-що беше направил на трески. Вдясно от Тиамак под един висок свод започваше стълбище, което извиваше нагоре и изчезваше от погледа.
Но това, което беше сграбчило вниманието както на Тиамак, така и на Джосуа, бяха фигурите върху долните стъпала на това стълбище и най-вече тази на плешивия мъж в развяна червена мантия, който се извисяваше сред проснатите около него безжизнени тела като рибар насред плитък поток. Той продължаваше да държи един облечен в ризница воин за раменете, независимо че начинът, по който се полюшваше покритата със златен шлем глава на воина, подсказваше, че той отдавна е престанал да се сражава.